Светът се променя бързо, 21-ият век изисква много, плаши и въодушевлява.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия, не са останали много. Най-привлекателни са недостъпните гранични зони, особено в Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия… В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволява лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак, а те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които все още са номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители – едно от най-рядко населените страни в света.

Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да открия овчарите Химба.

Мулетарите ми също са химба и ме учат на жестове на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването им говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си и реагират подобно на дивия кон в Аржентина, който помня как неочаквано ме приближи, за да ме подуши, за да разбере какво представлям. Не е обидно, чуствителни очи на коня в известен смисъл оприличавам с погледите на тези хора, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването ни се получи неочаквано лесно. Неотдавна кобра се е изплюла в лицето на една жена от племето. Окото й е възпалено,  жената има силно главоболие. Колиура от аптечката ми става за промивка и заедно с няколко парацетамола, жената се чувства по-добре, а аз съм приет по различен начин  в премето.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба живеят с прародителски традици около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещенно, им служи за палене и подръжка на огъня, но също за леч и битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на химба, които не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожата си. Тя добива копринен отенък и предполагам приятна за милувка. Със взаимна симпатия се снимам с някои девойки. Чувствата ни се засилват и ми предлагат на шега или вероятно сериозно, да се свържа със селото. Разбирам, че колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят и ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства само 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява, но предпочита да му купя крави. Пресмятам, че на първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам, че някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки знае възможностите си, както и мястото и ролята, която заема. Природата налага съвсем ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват по силно. Обменяме песни. Пригласям тромаво на местен диалект. Българският фолклор ги впечатлява, постепенно заразява всички и пеем заедно „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам и отпивам глътка силно киселеещия айран от общото глинено гърне. Мигам с очите, ммм, колко вкусно!, но отказвам за втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

В пет сутрин е светло, хора и добитък се раздвижват. Светлината е вълшебна за снимане. Жизнените деца Химба помагат и не спират да играят. Животът се е слял с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Привързвам се все повече към тези примитивни, съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат и не проявяват материален интерес. Благодарни са за всеки жест и отвръщат с подобен. На вниманието отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, те се нагаждат към нея. Самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа и зареден с чудесна енергия, регулирал тялото си към ритъма и изискванията на Природата, освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, ще трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Не искам да загубя преживяното, към което също имам вкус и нося в себе си, без да избягам от големия град. Искам да свържа култура и цивилизация с истинските неща, срещани в досега с Природата. Уловените фотографски мигове ми показват, че преживяването не е било сън. Въображението, смесва реалността със сънищата. Какъв голям  сън и подарък е живота. Вижда се особено в очите на децата.

Повече фотографии ще намерите в сайта в галерии 91 и 92.