Фотографска хроника /февруари 2012/

                                                                        / Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” казва Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991)  в момента с фотографска изложба в музея Jeu de Paume в Париж. Диан Арбюс  (Ню Йорк 1923-1971, предишна изложба в същия музей) прави революция във фотоизкуството, докато Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало,  изразяващо по-субтилно реалността. Но докато при нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“, за контраст в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро една „активна естетика на призми“ и фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Тя провокира, има политически смисъл, регистрира голямата скорост и промените, които стават в Китай, според него подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от Беренис Абот. Виждаме един сериозен провокатор, познат със  средния си пръст в серията “Игра на перспектива” пред пейзажи и паметници от цял свят, на които човек робува.

Аи, затворен в Китай, не може да посети настоящата си изложба в Париж, пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които наричал „второ правителство“. Въпреки усилията на китайското правителство да спре блоговете на Аи Вейвей, изразяващи драстичните промени в Китай, сега ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите.

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Фотографията на Ай въздейства. Ттози елегантен парижанин мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин, това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, взета от предишната реалност, регистрирана от колегата Аи… Мимолетна реалност без особена стойност, поне в моите очи, защото не променя нищо в погледа ми.

Виждаме приятелката на провокатора Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и въздействието, което може да има фотографията.  За разлика от Диан Арбюс, изразила силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, съвременното изкуство повече провокира, отколкото надминава себе си и отговаря на болезненото  търсене на изход от проблемите в епохата, в която живеем. Проблемите се повтарят с различна интензивност, въпросите стават все по-болезнени, изкуството все по-абсурдно.

                                     / Ню Йорк 2011 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бялата Витоша

Вкусих от бялата ни красавица без лифтове, както правех като малък, когато покорявах Черни Връх със ските на гръб от Златни мостове или Драгалевци.

Само следите на самолетите по небето и момчето, което се забавляваше с вятъра ми напомни за наближаващия 21-и век.

Няма столица в света, която да се похвали с подобна вълшебна феерия само на час от центъра на града.

Наричам го привилегия.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла София

 

 

 

Продължение на серията „Бяла София“ ще намерите в двете галерии под № 25 в сайта. Някои от тези фотографии участваха в изложбата  „Вали сняг в София“ в Париж и в Прага .

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Музика, танц, фотография, живопис, скулптура, архитектура

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, поява, която чезне едновременно с жеста на реализацията. Мистерия в изкуството: появата на нещо, което добива израз. Музиката и любовта се живеят без думи, без план, в тях няма рационалност. Който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента, който не ни принадлежи. Изразът е в ефимерен звук, чезнещ заедно с вибрацията, която е породил. Следата се претопява в усещане, различно за всеки. Музиката не съществува, тя е миг на отдаване без притежание. Звукът ни докосва и остава място за следващия. Танцът в балета също.

                                                                                        / Национален балет, София /

Първите изкуства са свързани със звукът, с ритъма и танца поради нематериалния им, ефимерен характер. Движението на телата, заемащи в ритъм форми в пространството, е отдаване без материален остатък, без следа.

Дъхът, който ни дава живота е неуловим. Подобно на всичко истинско, той не подлежи на притежание.  Притежанието ни отделя от потока на живота.

Намираме опора в грубата материя и казваме, че живеем. За съжаление го правим в неразбрани мигове, запълващи живота с динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Успялата фотография съчетава мига с усещането на фотографа, превърнал бягащия момент в материя. За разлика от него, художникът материализира върху платно това, което композиторът излива в тонове. Скулпторът и архитектът представя вътрешното си усещане в комплексни измерения.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Смъртта


                                                        / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална само като процес в живота. „О Боже, мога ли да бъда жив, когато умра?“ възкликва Виникот.

Според Маймонид смъртта е лишаване от форма и връщане към Источника. За квантовата физика материя и енергия са едно и също нещо, променящо своето състояние и форма, част от която сме ние.

Животът и смъртта са вписани в едно в друго.

Dom1                                                                            / Марамюр, Румъния/

Ето няколко цитата от книгата “Божествения живот” на Шри Оробиндо:

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис и ползва смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тяло …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да ни напомни, че все още не сме намерили себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършената форма на живота. Следвано от смъртта, в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за време.

                                                                   / гробище в Истанбул /

Да знаем за какво даваме живота си, да бъдем доволни от преживяното да го напуснем с благодарност, може да се нарече успял живот. Тази възможност и привилегия ни отделя от минералния, растителния и животинския свят, които също участват в кръговрата на Природата.

                                                                                    / Косово /

„Двадесет и първия век ще бъде духовен или няма да го има“ – е казал френския министър на културата Малро. Отваря ни се перспектива да станем хора или да се самоунищожим, смъртта да превърнем във враг или да ни стане приятелка в живота.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: