Фотографска хроника /февруари 2012/

                                                                        / Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” казва Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991)  в момента с фотографска изложба в музея Jeu de Paume в Париж. Диан Арбюс  (Ню Йорк 1923-1971, предишна изложба в същия музей) прави революция във фотоизкуството, докато Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало,  изразяващо по-субтилно реалността. Но докато при нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“, за контраст в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро една „активна естетика на призми“ и фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Тя провокира, има политически смисъл, регистрира голямата скорост и промените, които стават в Китай, според него подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от Беренис Абот. Виждаме един сериозен провокатор, познат със  средния си пръст в серията “Игра на перспектива” пред пейзажи и паметници от цял свят, на които човек робува.

Аи, затворен в Китай, не може да посети настоящата си изложба в Париж, пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които наричал „второ правителство“. Въпреки усилията на китайското правителство да спре блоговете на Аи Вейвей, изразяващи драстичните промени в Китай, сега ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите.

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Фотографията на Ай въздейства. Ттози елегантен парижанин мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин, това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, взета от предишната реалност, регистрирана от колегата Аи… Мимолетна реалност без особена стойност, поне в моите очи, защото не променя нищо в погледа ми.

Виждаме приятелката на провокатора Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и въздействието, което може да има фотографията.  За разлика от Диан Арбюс, изразила силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, съвременното изкуство повече провокира, отколкото надминава себе си и отговаря на болезненото  търсене на изход от проблемите в епохата, в която живеем. Проблемите се повтарят с различна интензивност, въпросите стават все по-болезнени, изкуството все по-абсурдно.

                                     / Ню Йорк 2011 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бялата Витоша

Вкусих от бялата ни красавица без лифтове, както правех като малък, когато покорявах Черни Връх със ските на гръб от Златни мостове или Драгалевци нагоре.

Единствено самолетите и момчето, което се забавлява с вятъра припомняше за 21-ия век.

Няма столица в света, която да се похвали с подобна вълшебна феерия до нея.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла София

 

 

 

Продължение на серията „Бяла София“ ще намерите в двете галерии под № 25 в сайта. Някои от тези фотографии участваха в изложбата  „Вали сняг в София“ в Париж и в Прага .

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Музика, танц, фотография, живопис, скулптура, архитектура

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, което изчезва едновременно с жеста на реализацията. Мистерията е в появата на нещо, което не съществува предварително. Музиката, както любовта, се живеят без думи, без план, без рационалност. Който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента. Той не ни принадлежи. Изразът е в ефимерен звук, чезнещ заедно с вибрацията, която е породил. Следата се претопява в усещане, винаги различно. Музиката не съществува, тя е миг на отдаване без притежание. Звукът докосва и прави място за следващия.

                                                                                        / Национален балет, София /

Първите изкуства са звукът, музиката, ритъма и танца,  поради нематериалния им, ефимерен характер. Движението на телата, заемащи в ритъм форми в пространството, е отдаване без материален остатък и следа.

Дъхът, който ни дава живота е неуловим. Подобно на всичко истинско, той не подлежи на притежание.  Притежанието ни отделя от потока на живота. Намерили опора в грубата материя, казваме, че живеем, но най-често това става в неразбрани мигове, които запълват живота с динамиката, промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Успялата фотография съчетава мига с усещането на фотографа, превръща бягащия момент в материя. Художникът не търси готов образ, той го изважда от себе си, за да вкара в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове. Скулптурът и архитектът, макар по различен начин, представят вътрешното си усещане в повече измерения.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Смъртта

                                                        / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална единствено като процес в живота. „О Боже, мога ли да бъда жив, когато умирам?“ възкликва Виникот.

Според Маймонид смъртта е лишаване от форма и връщане към Источника. Светлината, още от началото на света, е вечна. Всичко е едно, ние сме част от тази светлина. Формата може да се вземе като крила на светлината. След смъртта тя се разкрива отново. Но когато я вижда, кой в нас я вижда? Според Авероес съществуването в Цялото (Едно) става без субект . „Върви към себе си“, казват мъдреците, към вечното. Между живота и смъртта няма граници, те са заедно, едно в друго.

Dom1                                                   / Марамюр, Румъния/

Ето няколко цитата от книгата “Божествения живот” на Шри Оробиндо:

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис и използва смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тяло …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да ни напомни, че още не сме намерили себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършената форма на живота. Следвано от смъртта, в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

                                                                   / гробище в Истанбул /

Да знаем за какво бихме дали живота си, да си отидем с благодарност и доволни от преживяното, какво по-хубаво! Такава възможност и привилилегия ни отделя от минералния, растителния и животинския светове, които по същия начин участват в кръговрата на Природата.

                                                                        / Косово /

„Двадесет и първия век ще бъде духовен или няма да го има“ – казва френския министър на културата Малро. Отварят ни се преспектива да станем хора или да се самоунищожим, смъртта да се превърне във враг, свързан с насилия и войни, или да стане приятелка, свързана с живота по различен начин.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: