/Милчо Левивев /

Светът във всеки момент се променя и изгражда подобно на тоновете в музиката.

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

Звукът свързва бягащите моменти, задължава ни да останем и следваме настоящия момент. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност според избора на фотографа. Музиката, според величината на композитора и чувствителността на изпълнителя, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя истории. Добрата фотография е ненагледна за любителя така, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народите, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят,  по-малка част от хората са обърнати съзнателно към новостите, по-трудно приемат позитивно бъдещето. С други думи, “слушането на музикално произведение, помага да се движим в едно виртуално бъдеще.”

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустройват „Центъра на света“ или “Империята в Центъра” (както самите те от векове наричат Китай) живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи безконечни, сладникави за нашето ухо ритми. Китаецът по същия начин работи земята, с която е вековно свързан, продава зеленчука, който е отгледал, строи пътища и градове. Чужденецът няма стойност, ако ви се обърне внимание, то е за да се подчертаят успехите в страната и начинанието на всеки.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки световната експанзията на страната, китайското общество е затворено и задушено, подобно на музиката,  в която усещаме болка и монотонност.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни. А можеби не. Толкова малко знаем за живота и за това цяло, което съдържа всичко, на което принадлежим!

С Кунчок, приятел и водач в Тибет, пътуваме в Тибетската провинция Кам. Имаме желание с малко късмет да срещнем някои от все по-рядко срещаните номади кам-па, както и някой забравен от китайците кът с автентична тибетска култура.

От юрта близо до пътя ни насочват към стар будистки манастир в планината. Поемаме по сучещ нагоре прашен път, който ни довежда до струпани на етажи една до друга къщи. Селото е забележително чисто и за почуда слабо покитайчено.

Местните кам-па, риседнали на слънце до гомпата (манастира), спокойно си хортуват.

Кунчок по кръв е също Кам-па (вижте блога Разбойниците-Благородници) и по отношение на китайците мислим еднакво, той от преживяванията си, а аз по убеждение. И двамата сега отпускаме души в тази рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Преди два дни бяхме посетили Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам. Видяхме един невъзвратимо унищожен манастирски свят с голяма история, днес заменен с млади монаси китайци. На фотографията модерно облечени китайки са дошли със скъпите си коли да дишат чист въздух далеч от замърсените метрополии. Те си правят селфита без представа и без респект към малкото останали местни, прострени за молитва. За китайците те изглеждат не повече от екзотично, чудесни за снимане и селфита.

Връщам се отново към манастира в селото Гаргу. С Кунчок се промъкваме да чуем службата без да се чувстваме чужди.

Монасите и местните, отдадени на будизма се прочистват от тежестите на битието. Звуците и жестовете в манастира ни отвеждат в дпаралелни светове.

Снимах атмосферата с монасите, но светлината на деня в този момент е най-добра за фотографии навън и неудържимо ме тегли да изляза. На прага срещам чистия, топъл поглед на девойката от фотографията. В погледа й не се чете страха на много от местни жители, наплашени от китайците.

Тя ме поглежда в очите и отчетливо разчленява: « What you do here? ». На такова място местен да говори английски е повече от чудо! Девойката държи в ръцете си тетрадка, дневник или речник, прелиства я трескаво и иска да ми каже още нещо. Гласът й е чувствено гърлен, а в желанието си да направи контакт и същевременно да се въздържи, излъчва невероятно очарование. “I learn english very little » – добавя. Смутен и аз, питам къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката и след кратко мълчание отговаря: “At home “. Девойката се казва Кунчоундза, а аз с разтупкано сърце я следвам към дома й.

По пътя ни задминава група забързани монахини, упътени към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка на планини отзад.

“ Toilet ! “ обяснява с равен глас Кунчоундза, а монахините една след друга грациозно приклякват. Не мога да се въздържа и снимам, притеснен от дружелюбния поглед на новата си приятелка.

На входа на дома й, майката на Кунчоундза ни посреща със същата топла усмивка.

Представям си хората в Тибет, преди инвазията на Китайците.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Разговаряме с очи, с излъчване и усмивки по-съдържателни от всички думи.

Изминава повече от час. Канят ме да остана да им гостувам. Не съм сам, Кунчок ме очаква. Вероятно е притеснен.  Нищо, място има за двама – отговаря с тетрадка в ръцете новата ми приятелка и тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат с топли жестове. Усещането е силно, зная, че вече няма да ги видя. Те също. Радост, тъга и благодарност се четатат в очите на всички.

Кунчок се зарадва, смеем се и тримата. Той също благодари за гостоприемството, но няма как, очаква ни дълъг път. С Кунчоундза присядаме за момент в тревата до джипа. С разтуптяно сърце и измерени думи казвам на девойката, че знам – двамата се познаваме отдавна. От вечни времена. Добавям –  хората се движим на пакети от епоха на епоха и при всяко раждане се срещаме отново. Тя ме слуша внимателно, вероятно не разбира всички думи, но лови смисъла. Енергията, която ни свързва е силна, движена от всемирни, непонятни закони. Минават няколко безмълвни минути и си записвам жсм-а на Кунчоундза (в Китай няма живо същество без телефон) с обещание да й се обадя. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина – “рози от България”… – “Bul-ga-riiiaа“, повтаря Кунчоундза усмихната с поглед,  който не ми е чужд и ще отнеса със себе си.

По време на пътуването с Кунчоундза се чуваме няколко пъти. В Париж сънувах майка й, такава каквато я виждате на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Сайтът е на флаш, другите два са жава скрипт и са достъпни за всички.