Във влака между Осака и Матсуе времето минава незабелязано. Скоростта на влака превръща кадрите зад прозореца в цветна импресия.

В пролуката между предните седалки се появява женски профил . Надигам се и питам: “Извинете, дали следващата гара е Матсуе?”

“Матсуе, да…, аз слизам също на това място и ще ви дам сигнал.” Благодаря без се въздържа да снимам изразителното лице – японките, когато са красиви са много красиви. Японците обичат да се фотографират, а когато са против, прикриват презрението си, сякаш не ви забелязват. Случаят не беше такъв, девойката дори се изправя на седалката и се интересува защо снимам.

Казвам колко много ми харесва Япония и че съм фотограф. Тя се засмива и се намества по-удобно, за да продължим разговора: “Какво снимате? Какво ви интересува в Матсуе?”

“Атмосфера, хора.. Япония е чудесна!В Матсуе има замък от седемнадесети век и искам да свържа средновековието с контрастите на свръхмодерния свят наоколо, два полюса, характерни за Япония.“ – отвръщам. Девойката е с традиционно възпитание, носи в себе си духа и финеса на прадедите. Освен това говори английски, рядко срещано в страната.

Влакът спира на очакваната гара. Подавам визитната си картичка, както му е ред, с две ръце и леко кимване на глава. “Казвам се Такако”, кимва ми с по-дълбок по-дълбок поклон и лъчезарна усмивка девойката. Поклоните в Япония са кодирани и изразяват отношенията между хората.“ Какво означава Такако?” – опитвам да завържа разговор. “Обръщане на специално внимание към родителите.”

Движим се сами по празния перон в малка, провинциална, чиста като аптека гара. След кратко мълчание поемам риска за по-сериозен разговор или да загубя връзката – японците ви допускат трудно до себе си. “Името ви е интересно, тежащо от смисъл. Според десетте Божи заповеди в Библията знаете ли какво означава да обърнете внимание на родителите си, текст написан преди 2500 години ?” – подхвърлям.

В погледът на Такако проблесва въпросителен пламък. Емоционалното състояние на тези хора за нас е винаги загадка.  “Една добре изразена благодарност към родителите, ви освобождава от тяхната зависимост, дава ви възможност да поемете своя път и да станете също родител.” Такако кима с глава и се замисля, а аз снимам задрямалата възрастна госпожа в чакалнята на гарата.

На излизане от гарата, хотелът ми се оказва наблизо, до живописна криволичеща рекичка.

“Колата ми е в паркинга отсреща. Този следобед мога ли да ви бъда с нещо в помощ?” – казва усмихната Такако. Междувременно разбирам как през тридневния си отпуск тя е гостувала на приятеля си в Осака. На следващата сутрин тя ще се върне на работното си място в банката, където работи 12-15 часа на ден, включително съботите. След месец ще получи друг тридневен отпуск и отново ще пътува. Мечтата й е един ден да има достатъчно отпуск, за да дойде до Париж.

Приятно изненадан от предложението й споделям желанието си да видя замъка в града, а след това да взема автобус до малко пристанище на петдесет километра от Матсуе или евентуално да посетя друго градче с известен манастир.

“Ако искате, нека да видим замъка заедно. Около него има голям парк и река.” – предлага Такако. “Бих ви поканил на чай в някоя позната вам традиционна чайна.” – добавям от своя страна.

Трудно може да ви се случи по-приятно нещо – за вас да се грижи красива японка със загадъчна усмивка.

Замъкът с изящтно подредена градина ни грабна вниманието, времето не стигна да разберем повече за културата на всеки.

„Стаята за чай, Суки-ия, отговаря на смисъла на идеограмата си: „Жилище за Фантазия“, която с годините допълва значението с „Жилище за Празнота“ или „Жилище за Асиметрия“ – място за осъществяване на поетичен порив. В несъвършенството на заобикалящия ни свят, на такова място въображението изразява своята безграничност.“ –  прошушва Такако.

По време на разходката продължавам да се учудвам от контрастите, с които всъщност цялата страна е изпълнена.

„Има неща в Япония, които предполагам задушават или по-скоро блокират по-свободните духом. За нас чужденците, дошли отвън, имаме впечатление, че в страната ви сякаш няма среден път. А може би Шинто и Зен бундизма компенсират крайностите?“ – питам.

„Тао, наследено от Китай, ни носи идеал към естетиката, докато Зен го прилага на практика.“ – споделя накратко Такако и добавя – „Истината не може да се достига, освен чрез опит за разбиране на противоположностите.“

Възторгът ми не спира към финеса и хармонията в блестящо подредената, изрядно пазена природа навсякъде.

„Красотата е отговор за търсената истина.“ – споделя внезапно Такако.

Чистотата, обществения ред, респекта към околната среда, която е принадлежност на всички, подчертаната грижа и отдаденост към обществото, всичко това прави Япония една различна планета. Но въпреки тези  постижения тези хора нямат вид на особено щастливи. Човек не може да скрие щастието си. Възможно ли е да го задържа без да излъчване?

„Така сме възпитани, но то е отвътре.“ отговаря Такако.

Ех това “отвътре” – “отвън”, тема вълнуваща всеки чувствителен човек навсякъде по света, включетилно Такако, която търси себе си, искрено живее настоящето и опитва да се радва на това, което й предлага момента.

След чая Такако спонтанно решава да ми покаже родния си град, който трябваше да посетя с автобус.

„Тогава няма да ми откажете да вечеряме суши в някой традиционен ресторант по ваш избор.“ – добавям.

В колата говорим отново за Япония, за Китай, за любовта, за чистотата, за красотата, за напреженията в света, за азбуки и култури…

“Колко на брой са буквите в модерната ви азбука? А в коя епоха са създадени съвременните канджи? Оказва се , че Кан е Китай, а джи – буква. Канджите са въведени в Япония през IV век. Днес има 1945 официални канджи от близо 3000 възможни.

„Четете ли стари китайски идеограми?“ – питам впечатлен от хилядолетните надписи върху стоте хиляди гроба в митичната гора при Mt. Koya, която неотдавна посетих.

Такако шофира и брои на пръсти. Стига до трийсет идеограми, обърква се, смее се и започва отново. В страната никой не шофира бързо или напрегнато. Спираме за момент, за да броим идеограмите.

Манастирът се оказва огромен и безлюден, градчето симпатично. Този следобед в Япония за мен се нарича Такако.

Красотата на градините, които пресичаме са в унисон с излъчването на Такако. „Настоящето е място на относителните неща и е форма на движение на Безкрайното“, четем думи на известен източен мъдрец

Есенните дни все още са дълги. В Матсуе се прибираме по здрач. Такако ме води в симпатичен традиционен ресторант. Вечеряме пресни суши и сушими, по вкус и начин на сервиране нищо общо с тези в Европа.

Хората в Япония са отдадени на това, което правят. Лишенията са компенсирани със задоволство от постигнатото качество и сякаш всички японци са в състезание за обмен на качества с поглед обърнат навън – в служба на обществото. Или навътре – в бетонирана затвореност.

Но както всяка хубавата приказка накрая идва момент да се разделим. Такако ме изпраща с поклон по протокол, отново малко по-дълбок от моя. Не се въздържам, целувам я по бузата по френски или по-скоро по български. Тя се изчервява и  се покланя отново.

На следващия ден получавам мейл: “Следобедът с вас запълни нещо търсено, обогати незавършени неща в мен, за което съм ви благодарна.”

Отговарям: “Следобедът за мен беше от най-красивите във вашата страна, за което ви благодаря.”

След три седмици получавам втори мейл: “Иван, благодаря за хубавите думи. Простете за забавения отговор. Къде се намирате сега? В Матсуе вали сняг! Имам да ви съубща нещо важно. Напролет ще се омъжа за приятеля ми от Осака. Започвам нов живот с думите за родителите, които ми подарихте в разказа си. Един ден ще дойда в Париж. Добре сте дошъл и вие в Япония. Вярвам във вашето здраве и щастие. Животът ви да се съпровожда от светлина! Такако”.

Хубавите думи, поднесени сърдечно, са най-ценния подарък в изпълнената с контрасти Япония.