Пчелата каца на всички цветя, за да създаде мед, който е единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата също имитират, докато започнат да изразяват себе си. Копирането е робия, но с качествата си един ден робът също рекламира своята свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон, фотографът, който преди двайсет години ми повлия да снимам.

„Решителният момент, когато окото, сърцето и обективът се сливат в едно, за да уловят есенцията на мига“, отговори на желанието ми да спирам времето, за да открадна това, което отговаря на вътрешното ми състояние.

Изложбата ме изпълни с благодарност към Анри и големите майстори, които ни обогатяват и помагат да преоткриваме себе си.

Ще изброя няколко имена, които освен Картие Бресон са ми помогнали да формирам погледа си: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Опростили снимането с фотоапарата Лайка с обективи 50 и 35 мм., готови да реагират спрямо подаръка от търсената случайност. Винаги нова, тя се е сливала с натрупаната във всеки от тях култура. “Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант разширяват погледа си към нощната черно-бяла фотография. Прекланям се пред любимия ми колорист Соул Лайдър, който едва през 2007-ма година на 84 години се разкри пред европейското общество в Париж в асоциацията на Картие Бресон. На входа на изложбата му беше написано „Щастлив бях животът ми да преминава в сянка“. Той почина миналата година, световно признат и в светлина. Да добавя и Ернст Хаас, използвал първи митичен филм кодак хром, също голям колорист, както по-късно Хари Груаерт.  Не мога да пропусна оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел, енигматичната Вивиан Майер с уличната й фотография, с почерк, превърнал фотографията в изкуство. Алфред Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена, са ненадминати с портрети и пейзажи, както и Ник Брандт с успешните си, интересни монтажи. Щях да забравя големия Родченко, с оригинален поглед и невероятни ъгли на снимане. А как да не добавя Ара Гюрер, истанбулския Картие Бресон, който на 86 години с Лайка в джоба си, пие кафе в любимото си кафене в Истанбул. Картие Бресон ми подсказва да добавя – Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей, който ще е грях да забравя, както и единствената по рода си Сара Муун. А японците? Те са фантастични и понякога странни и неопределими за нас – Масао Ямамото – с фантастичния си финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но за мен жестоко черен и брутален, не по вкуса на всеки. Японците са безкрайно фини, с изключителен вкус или брутални, което се усеща и в страната им.

А сега нека да ви представя интересен фотограф, с който се сприятелихме през фейсбук (в тази безлична, виртуална мрежа за комуникация, в която има и нещо позитивно ). Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиражите платиниум, най-добри и редки, защото прескъпи. той се връща в Япония и с голяма камера (chambre 26 кг.) и трипот  на гръб обикаля местни гори и потоци, в които търси скрити духове, за да ги фищксилра с камерата си. Тиражите ги прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която започва да произвежда сам. Фотографиите му сред природата са прекрасни, засега е издадени само в Portrait of Nature – Myriads of Gods. Пишем си с хумор, има смешен английски, а в книгата му, която получих, във всяка фотография формите приличат на духове скрити в скали, дървета и потоци. Такава е Япония, която харесвам и с която преди няколко години направих изложба в галери Средец в София.

Сещам се и за Пенти Самалахти със северни птици и кучета, също загадъчната Джунгджин Ли – и двамата поети в снимането, трио с Майкъл Кена.

С благодарност към големите и много други неизвестни в сянка от фамилията на добрите фотографи, всеки от които оставят нов, различен поглед към света.

От терасата на изложението, в стил на популярна пощенска картичка от Париж, не се въздържам да снимам небето на Île-de-France, често рисувано от големите майстори.

„Фотографът е винаги готов да лови ефимерното, а фотоапаратът е като око, фиксиращо света като голям екран в движение.“ – дали не бяха думи на Картие-Бресон?

                                          / Последния посетител в Люксембургската градина /