Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”. Триото око-сърце-визьор търси хармония в една вечно изплъзваща се реалност.

Усещането за добре уловен момент е по-силно от фабулата на филмите, които ни увличат в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът не ни принадлежи. Не ни се полага да го повторим, освен отчасти, според нагласата и погледа на фотографа. За спряно щастие човек може само да мечтае. Същевременно има ли по-ценно от настоящия момент? Той единствено ни принадлежи, доказателство, че съществуваме.

На китайски, японски, арабски, еврид.., вероятно и на други езици, глаголът съм няма сегашно време – ние сме на път да се осъществим.

На границата между минало и бъдеще казваме “сега”, винаги различно, облечено в напрежение, в очакване на идващо ново “сега”. Доказателство за изминалото време е промяната във всичко. Физиците свързват пространството с мярка за време, но това е възможно само до определено време в миналото. Отвъд него, времето изчезва като величина и се превръща в производно на нещо неизвестно.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме никога напълно свободни, нито напълно детерминирани…

Така животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее започваме да се отегчаваме. Смъртта и въображаемото вечно (силата на религията) ни отнемат правото на очакване. Безвремието и празнотата ни помагат да мислим за „отвъдно“. Чистото “сега” се намира в екстаза, на границата на безсъзнанието, привилегия на някои будисти и мистици.

Усещането в една неудържима любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също имат общо с безвремието на момента.

С телефони, ай-пади и все по-качествено създаващи връзки във времето техники, днес повечето от нас запълват момента, който отказва да ни принадлежи.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала във формата на кълбо, е построена система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към огромна кристална сфера в центъра на залата. Целта е да фиксираме лъча в състояние на концентрация и едновременно пълно отпускане. Свързвам това със състоянието на фотографа, който снима, потопен в настоящия момент, едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от океана в Нор Па дьо Кале, северозапдна Франция. От същата серия има в 63-та галерия от сайта. Ако разполагате с голям екран, кликнете от дясно дясно в: – галерия – цветни – страни – Франция, Туке.

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и тези на града. Кузман, домакинът на Станцията за Изследване на Космични Излъчвания ни събра, няколко  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни още от малки ни подариха Планината, която по-късно се превърна в оазис и спасение от групировки и организации под водачеството на Единствената Управляваща Партия. На върха се получи малък, свободно дишащ микро климат.  Небосводът над главите ни, с хоризонти отвсякъде, с изгреви и залези, винаги различни, ни отвеждаше във въображаеми светове. Фантазията ни се смесваше с изгарящи въпроси, търсехме границите на възможното между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложени идеи.

                                     / поглед към Пирин от връх Мусала /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. През зимата бяхме приятели със снежните виелици и бури, обичахме да рискуваме, а Планината ни приемаше, защото я обичахме. Лятно време дишахме свободно сред аромата на  цветя и шума на потоци, пишехме стихове без микрофони над главите и градяхме смели планове. Желанието да превръщаме невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  живота в естествения му вид.

                                      / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на Пирин от Предела до Мелник минаваше през Мусала. За Алпи и Хималаи само мечтаехме – те бяха за определени другари, на които опитвахме да не завиждаме. Местните вертикали ни бяха достатъчни.

                                                  / Връх Мусала, поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици и метеоролози. Лифтове откъм Боровец все още нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на върха, принадлежност на БАН и се връщаха обратно към хижа Мусала. Сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с уреди за изследване на космични лъчи.

Сред хората се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична е един от тях. На него дължахме заедно с приятелството – птици с еднакви перушина летят заедно – и гостоприемство с атмосфера, която ни връщаше на върха.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

С въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, Кузман направи лифт за ски.  Добави също телефон и прожектори за нощно каране.  Към микроклимата за свободно творчество и рафинирано епикурейство се включваха метеоролози и военни, които добавиха приятелството си с чудесни моменти заедно. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха. На осемдесет години тя направи усилие да вземе първия си урок по ски при езерото, където понякога си сваляхме банските за да „нямаме разлика“ (слънцето сякаш беше по-щадящо от днешното половин век по-късно). “Дворът” и Космична ни осигуряваха полетите, от които се нуждаехме.

         / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един слънчев следобед  рисунките ни по пухкавия сняг под върха се провалиха, въжето на лифта се скъса. Кузман ни събра с Върбан за урок по свързване на метално въже.  Междувременно северозападният вятър се засили и без да се усетим, увлечени в новото занимание натрупа сняг върху козирките на върха. Беше студено, опитвахме да превърнем трудностите в удоволствие и споделяхме по няколко глътки водка, когато силният пукот на заформилата се при върха прашна лавина ни изненада и понесе към езерото.

                                                   / Мястото на  лифта /

Изплувах като делфин, с уста отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо, без да мога да опипам излязлата над слепоочието ми подутина. Съвсем наблизо изпод снега  изригна Върбан и се развика на трудно разбираем език, накрая разчлени, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо с равен глас и лека нота на хумор: « как сте бе момчета? » (този човек и да искаше не знаеше да се нервира). Въжето от лифта се заплело в обувките му, снегът го « обходил, просто преминал през него, оставил го жив »! Счупено нямаше никой между нас. Шокът от удара и студа ни тресеше с растяща, удивителна амплитуда. Ски, ръкавици шапки, якета останаха под лавината до лятото…  Загърнахме се с одеалата от близкия заслон. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-високо. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението раздвижва кръвта. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг-понг. От едната страна до главата ми кофа със сняг за подутината, от другата – тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на ресторанта Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решиха, че съм преминал през комоцио. Полагаше ми се цял месец домашен отпуск с уговорката да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах горе на леч при Кузман и орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

                                 /На Мусала без Космична, 2013 /

                                                                        / Ришикеш, Индия /

Господ се намира там, където му помагаме да влезе. – Мартин Бубер

                                                              / Планината Атлас, Мароко /

Младостта е природен дар, докато напредналата възраст е произведение на изкуството. – Гарсон Канин