„Под небето не от нямане на богатства  трябва да се плашим. Страшна е липсата на споделяне.“ – казва Гуанзи 645 г.п.н.e., още преди Конфуций да създаде своята етическа школа.

След сухите, слънчеви Тибетски плата слизам към мусоните в Юнан, провинция, наричана още “юг на облаците”.

Посещавам градове, села и пазари с различни етнически групи, където сто милиона китайци опитват да запазят традициите на хилядолетната им история. Между тях етните Лоло или Лии са разпръснати в 73 подгрупи. Някои от тях са помагали на Мао в решителната битка с Чан Кай Шек, но с реформите загубват земите си и обедняват отново.

Пресичам обширни оризови полета, в които до октомври реколтата ще бъде зряла. Между танцуващи мъгли се прокрадват слънчеви лъчи, воалът на мусона внезапно се вдига и се показват зелени, добре очертани тераси.

Не пропускам годишния “Фестивал на факлите” в Бутуо.  Виждам как китайците компенсират материалните липси в миналото и сега живеят, за да се сдобият с къща, кола Ауди, Фолцваген или последния смарт фон. Това ги отдалечава все повече от старите традиции и обичаи. Пернишките кукери са далеч по-изразителни от местните, за които празника вече е станал формален.

Действията в Китай, както винаги са масови, а индивидуалността – чужда. Около стадиона, където не се случва нищо особено, се е настанила стохилядна публика, хора, които се раждат и умират заедно. В селата носят едно и също име, както например в родното село на Мао всички се казват Мао.

Кунминг, столицата на Юнан, считан за средно голям град, съдържа жителите на България.

Присядам до шаман на улицата. Това е също едно ехо от миналото. Съпътницата ми и водач Леа превежда с надежда хубавите думи на шамана да са верни, като например дълъг и щастлив живот, който ме очаква. В китайските провинции чужд език не се говори, а Леа е незаменима.

Спирам при други шамани. Тези с име Съни съпровождат умрелите, докато Бимо пазят и гадаят бъдещето на живите. Хората сме заобиколени от добри духове Шен и лоши демони Ги. Разбиранията на местните са обратни на нашите – когато сме на небето лошото държане може да ни докара нещастен живот на земята. Затова трябва да държим връзка с предшествениците ни в отвъдното и да ги молим за помощ. Работата на шамана е да организира тези връзки.

Докторът лекува, а Природата излекува и трябва да се съобразяваме с нея, казват китайците.

В Кунминг образите на трите мъдреци Лао Тцъ, Конфуций и Буда са оцелели и опазени през всички национални катастрофи в страната – “подобно на вода по крилата на патица”, споделя поетично Леа.

Китайците опитват да уравновесяват енергиите с физически упражнения, с калиграфия, акопунтура, танци и бойни изкуства, за да бъдем в хармония с енергийния поток Чи в Природата. Според силата и посоката на енергията те избират доброто място за строеж и това как да подредят дома си.  Начинът, по който ние харесваме изкуството, за тях е банален и не представлява интерес. Китаецът не слага калиграфии по стените на дома си. Те се изваждат от специалния шкаф само в определени моменти и служат за съзерцание само, когато пожелаем да се потопим в Източника. Да наречем една успяла калиграфия красива, означава да я убием, защото я превръщаме в безжизнен предмет. Майсторите изразяват качеството на изкуството с израза “ю Ки”, тоест има Ки (Чи) – има поток, има живот. Калиграфи и музиканти скулптират невидимото, помогнат да го усетим и превърнем в жизнена енергия. Вижда се донякъде и в масовите танци, движения, и гимнастики, често съпроводени с музика.

Калиграфия се прави също на тротоар.

Новата политика в Китай набляга на частна инициатива, но единствената Партия държи всичко в ръцете си. Продажбите на жилища се правят за период от 70 години. Може да се каже също, че качеството на сградите не позволява повече. Всъщност 70 години не са изминали, откакто е създаден този закон, но е ясно, че след време собственика ще доплаща или ще върне разпадащата се собственост срещу компенсация. “Напредваме едновременно с гъвкавата политика на Партията”, споделя Леа, възпитана да разговаря с чужденци. Оказва се, че държавата помага на селяните с по 300 евро, но липсват останалите трийсетина хиляди, за да може човек се устрои.

Такъв тип строежи има навсякъде, дори на височина няколко хиляди метра по пътя за Тибет.

Някои по-интелигентни бедни хора с добри рефлекси забогатяват, но огромната маса на народа остава послушно отрудена и все по-обедняваща. Новите богати, усвоили добре механизма на забогатяване, се превръщат в безгранично богати. Странен комунокапитализъм, облечен в диктатура! Бих го нарекъл компитализъм.

Законите в страната за милиард и половина китайци се диктуват от седемдесет милиона комунисти. Безредията и проблемите на роботизираните жители са безкомпромисно овладяни. Манталитетът от времето на Мао е вкоренен в масите, сред които само някои умеят да печелят, да строят и да следват успехите на все по-технологизиращия се Китай.  Ръководителите, които са “направили грешки”, се разкайват публично, приемат наказанието и са заменени с нови и страната  живее в растящ ритъм, готова за нов скок към “блестящо бъдеще.”

Правителството не случайно е дало зелена улица на трите основни традиции – Тао, Конфуций и Буда, успешен начин да овладее масите. Много млади хора се посвещават на будизъм и манастирите по пътищата към бившия Тибет растят като гъби.

Конфуций също има защо да бъде реабилитиран. Преди 25 века, в епоха, объркана от нови технологии, подобна на нашата,  Кон Фу Дни създава първото частно училище в света. Той основава модерния хуманизъм, който позволява на народа да напредва и дава всичко от себе си. Същата етика морал е изисквал и от управниците с идеята, че непрекъснатото усъвършенстване на всички, ни прави да ставаме хора, води ни към духовен аристократизъм, достъпен за всички и ни прави да ставаме хора. Дълбоко вкоренено в китаеца, това се използва от всички режими до днес: всеки е длъжен да даде максимално от себе си. Звучи чудесно, стига масите да не са манипулирани.

В Таоизма отношението към предшествениците и връзката с духовете им е също в основата на китайската култура. Видимият и невидимият свят са взаимно свързани. Това създава чуство за взаимност и споява народа.

За пример служи Мао, също предшественик! В селото му, както споменах, живеят 60000 съселяни с името Мао. Шофьори слагат снимката на големия вожд над волана си, за да ги пази от катастрофа. Преди десетина години два автобуса се сблъскали с голям брой загинали. В автобуса, над волана на който била закачена снимката на Мао, имало само няколко леко ранени. От този момент шофьорите се обръщат към спасителния дух на вожда и в страната били отпечатани стотици хиляди портрети на Мао.

Слагам шапка-невидимка и внимателно се промъквам в дома на господина пред телевизора, привърженик на Мао. Човекът е погълнат от войната с японците, сериен трилър, който е по екраните във всички хотели. Снимам и излизам без да ме усети.

В Китай няма религия. Култът към директивите е отдавна превърнат в спояваща вяра.

За мръсотията навсякъде в дневника си добавям: миш-маш от грозотии, с няколко случайно останали красиви орнаменти. “Не ви ли заболяват очите от тези боклуци”, питам симпатичната,  модерно облечена Леа. “Родени сме в тази атмосфера. За нас тя е естествена.”, отговаря девойката.

Завършила английска филология в Бейжинг, Леа не се е въздържала да си даде европейско име. Тя е между тези 10-15 процента млади китайци идеалисти, настроени против корупцията, пледиращи за правителство от по-прогресивни хора (прошепнато под сурдинка: “каквито не е имало досега!”). “Повечето хора от моето поколение не смеят да мислят така. Те искат да имат пари, коли и паспорти, за да пътуват”, казва Леа, като отказва да коментира драматичните събития със студентите на площада Тиан ен Мен. Тя критикува корупцията, но се пази от радикализъм, ненавижда Япония и Америка и както всички, вярва в бъдещето на Китай.

По време на пътуването, на 150км от Бейжинг в голям завод избухна склад с 700 тона калиев цианид. По радиото в колата медиите едва подхвърлят няколко думи за дребен пожар. Леа получава ммс от близък приятел журналист, който е заснел с телефона си стотици калцифицирани трупове на загинали от експлозията и пожара. “Човешкият живот у нас няма значение, числото не е важно. Важен е напредъка на страната! Така е било от край време. Ние сме много. Индивидът не е важен. Проблемите идват от корупцията. Ето, синът на областния управител е сложил в склада пет пъти повече цианид от допустимото, а дали ще бъде наказан, зависи от партийната сила на баща му.”- обяснява невъзмутимо Леа. Кси Джинпинг се е заел с корумпираните свръхбогати във и извън Партията, но кръгът на много от тези хора продължава да е затворен.

В монетния краш през август, за който чуваме по време на пътуването, най-богатият китаец Ван Джинг Линг губи три милиарда долара извън страната, а в Китай пет хиляди милиарда. “Нищо – казва Леа – ти не знаеш мащабите на Китай!”. Не можех да обясня на младата Леа, че ако не си задава въпроси и не следва фанатизма с наложената й отгоре социална идентичност, тя се превръща в културен клон, а подобен начин на мислене като нейния вкаменява и най-старите вековни традиции. Това не е възможно в съседната, омразна на китайците Япония. Не противореча на Леа, по-скоро се радвам на искреното й възмущение за някои неправди в страната. Това също е нещо.

Снимам портрети на жените Ии и на Яо с ярко червени шапки и разнообразни носии. Хани имат черни роби, а Миао красиви бижута. Преди две години ги срещнах във Виетнам с името Хмонг. От тях са останали само девет милиона. Дао и Даи вече смесват колорита на облеклата си с джинси и секси блузки. В скоро време носиите им ще намерят място в етнологическите музеи.

Нямам отговор на въпроса за физическата чистота на тези жени. С грижовно спретнати носии, те ежедневно пазаруват и работят облечени като за празник в среда, непознала понятието чистота.

През октомври, по време на вадене на ориза, жените продължават да живеят и да работят с носиите си. В този най-добър за туризъм сух сезон, новите постройки ще подслонят заможни китайски туристи, готови да платят високия за случая наем. Цената на стая с баня, в къща на височина с хубава гледка, достига 600 евро. Град Банско е далеч назад със своите спа хотели и многобройните новопостроени безлични сгради.

 

И в най-загубеното място в страната, наред с калта и боклуците на улицата, има блестящо чисти магазини за скъпи смартфони, имитация на известни марки. Няма китайка, продаваща прасета, лук, жаби, змии …, която да няма смартфон в ръката.

Мъжете, освен някои по-екзотични фигури от генерацията на Мао, за разлика от жените, са облечени небрежно. Повечето играят хазартни игри и пушат. Китай е родината на играта Уей-Чи, измислена отпреди 4000 години, наричана ГО от японците. Това е игра на стратегии, ненадмината по интелигентност, с тактики, използвани до днес от военните стратези на страната.

Жените, засмени или намръщени, работещи в полето или по строежите, носят мъжете на гърбовете си.

За да премина с багажа си по дългия, кален път, решавам да заплатя на хубава булка с красива носия да добави в коша си моите двайсет килограма. Тя ги поема най-естествено, без да се затрудни.

Възрастната жена с деформирани крака е от времето, когато са задължавали младите момичета да бъдат по-привлекателни с малки крачета. Било е също знак за аристократизъм.

Пенсиите или социалните помощи в Китай са само за специални случаи. Хората от народа не ползват осигуровка. Болниците са скъпи, но навсякъде в пазарите има здравни услуги, сергии с треви, корени и други естествени неща от народната медицина. Зъболекари, фризьори и хора, които ви чистят ушите, работят заедно. В градовете има диспансери за акупунктура и аптеки за треви и корени със специалист, който ви предписва необходимото. Така е било винаги.

В едно малко селище в продължение на няколко часа пътят е блокиран от голям празник. Казват, че представлението ще трае няколко часа.

Снимам и разбирам, че е погребение. Това забавление е подарък на селото от семейството на починалите.

За случая от града е дошъл камион с танцова, театрална трупа и оркестър. Високоговорителите гърмят, а плачещите жени на починалия, с глави покрити с бели чаршафи, са се присвили зад ковчега и се вайкат в очакване селото да се повесели на воля. Според Конфуций „ритуалите, свързани със смъртта служат, за да уморят болката“.

Снимам най-интересното погребение в живота си с хора, които се смеят и плачат едновременно.

Пътят най-после се отваря за спрялата върволица коли. В големите градове, дори при най-голямо задръстване, хората по същият начин знаят да чакат търпеливо. Потокът Ки (Чи) протича и изглажда проблемите. Такъв е вечния закон.

Шествието с ковчега продължава до посевите на наетата от правителството земя на семейството на починалия. Духът на умрелия се връща в дома си едва след седмия ден и връзката остава завинаги. Традиционните погребения продължават три денонощия в плач и празнуване. В същото време всеки посетител занася в дома на скърбящите храна и питиета.

Опитвам да се адаптирам към твърдостта на повечето от тези некомуникативни хора. Сърдечното гостоприемство е рядкост, която не ми се случва да изпитам.

 

Ето още няколко бележки за Китай, които съм водил в дневника си по време на пътуването:

В огромните пазари и публични места, където всеки е съсредоточен да печели, хората без да съзнават са се превърнали в роботи.

Студената резервираност в страната е най-впечатляваща.

Народът от векове е свикнал да се подчинява на Водача. Да се подчинява, дори с минимално осигуряване, е най-лесно. Религия не е имало никога, освен култа към Императора или Партията. В случая тя води, показва верния път, строи пътища, дава телевизори, перални, телефони…. позволява да се печели, да имате кола… –  символи на успех и сила, стимули след толкова отминали трагедии.

Липсата на комуникация и споделяне е най-подтискаща. Чужденецът е твърде различен, неудобен, неприет и винаги чужд.

Във всеки хотел, все едно каква категория, взимат фотокопие на паспорта ми.

 

В Китай хората не гласуват. Няма смисъл – Партията е една.

Само 3% от населението има социална осигуровка

В годината на пътуването ми стават 300000 самоубийства.

Статистически 320 милиона млади хора между 15 и 30 години са от генерацията феникс, живеещи с жаждата да притежават чанти Вюитон, интересуват се от манга, дават си английско име и мечтаят да живеят в Щатите.

Записване в университет в Бейжинг струва минимум 2000 евро годишно.

Практикуващите свободна професия по-лесно си позволяват да критикуват (макар под сурдинка) партията. Така прави и Леа, докато на държавна служба, ако направите демонстрация, ще ви уволнят или арестуват.

 

В общия случай е невъзможно да притежавате земя, но всеки може да я наеме от държавата, да я обработва и да се възползва от реколтата.

Предпочитаното от народа мъжко дете, по време на забраната за второ дете, е направило в страната да липсват 40 милиона жени. Ограничението е причина да се раждат 12 млн китайци годишно, с раждаемост 1,78. Второ, дори трето дете са възможни срещу заплащане!

До 2001 година хомосексуалността е била считана за сериозна болест.

80% от отоплението в Китай се осъществява с въглища. Някои големи градове не виждат синьо небе. В Шанхай никой не спортува на “чист въздух”. В Бейжинг паниката от замърсения въздух и задуха карат хората да ползват в телефоните си детектор за малки частици, позволяващ да вземат мерки, неясно какви.

Водата в страната е все по-замърсена. Също и 25% от земята. Боклуците се изхвърлят безразборно, а проблемът за прочистване не е разрешен. По дължината на големите реки има все повече села с население болни от рак. Една от трудностите в борбата срещу замърсяването е липсата на информация в ръцете на правителството.

За два месеца срещнах не повече от десетина усмихнати китайци, отворени за комуникация, с готовност да ми помогнат или любознателни да научат нещо за външния свят. Интелигентност, Intelegare на латински означава “правене на връзки със света”, нещо възможно за китайци само извън страната.

Кунминг, столицата на Юнан, с право е наречен “град на вечната пролет”. Разположен е на 2000 метра с обширни паркове, големи езера, един оазис с добър климат и бих казал по-човешки отношения. С малко пари можете да живеете почти нормално, което е рядкост в страната.

Китай е груб, примитивен, същевременно изключително рафиниран. Демократична комуникация в страната не е възможна. Китай е мръсен или изрядно чист, стряскащ или медитиращ, объркващ и пълен с изненади.

В епохата, в която живеем, полюсите и констелациите в света се менят  непрекъснато. „Светлината идва от Изток“ е казано от векове. Тази огромна, многолюдна страна, изпълнена с проблеми и така добре организирана експанзия в света, какъв фактор ще представлява за бъдещето на планетата? Светът ще бъде доминиран от диктатури, демократури или воден прогресивно напред от демокрации?

Неприкритата липса на емпатия, страх и егоизъм сред народа са впечатляващи. Но в някоя френска провинция, питайте местен човек да ви покаже пътя – не вярвам да ви покани на кафе, за да ви упъти по-добре. Това ми се случи само в Албания.

На улицата се спрях пред една баба и без да говоря езика, с жестове поисках да ме насочи към центъра на селото. Вместо това, бабата ме покани в дома си да изпия едно турско кафе. С блага усмивка тя се загледа в чашата ми и започна да нарежда на албански неща, от които не разбрах дума. След това разбра, че не разбирам какво ми казва, тръгна с мен и ме съпроводи до площада. Добре, че не бързах. Правя това отклонение, за да подчертая разликата с преживяното в Китай.