В живота виждаме цветно, докато черно-бялата фотография  подчертава странната, нереална, сюреалистична част на нещата. Тя излиза от формалното представяне на света, зад привидното показва есенцията на видяното.

Цветната фотография ласкае погледа, изисква добрия опит на колориста с чувство за мярка и хармония в цветовете.  Фотографите  Соул Лейдър, Ернст Хаас, Хари Груаерт са художници и много добри колористи. Цветната фотография е интересна, когато цветовете обясняват сниманото.

Картие Бресон също е рисувал като млад, снимал е само черно-бяло, а към края на живота си се връща отново към рисуването. В неговия случай едното е помагало за другото.

Цветовете предразполагат и отнемат от вниманието, докъто контрастът между черно и бяло със стотици сиви тонове между тях, концентрира погледа върху сюжета. Цветовете съблазняват, в черно-бялото изображение няма компромис.

Фотографията е превод, а не копие на реалността. Черно-бялата фотография прави разказа по-автентичен.

В черно-бялата фотография има всичко, освен цветовете, които са събрани в белия цвят. Все едно музикална тема, написана за оркестър, но свирена от един солист. Изискванията са по-големи и равностойни на ефекта. Форма и цвят се сливат, както в поезията, единствена изразяваща неизразимото. Черно-бялата фотография не показва реалността, самата тя е реалност – бяла страница в сиви тонове и черни букви с почерка на автора. Или както казва Маларме, “да се рисува не формата, а ефекта, който тя произвежда.” В този смисъл черно бялата фотография е ефектът на поезията, изразен фотографски.

Според Бернар Декам “фотографията има качествата да ни води извън видимия външен свят и това, което разправя не се превежда с думи.” Куделка с присъщата си простота би добавил „снимам, за да не говоря“.