„От Париж до Ашрама“ – Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“

По повод фотоизложбата в Сибанк списание „Тема“ от 18-24 януари с това заглавие определи жизнения ми път.  Списанието има качества, но езикът навсякъде в пресата е не само брутален, далеч от литературния български, но жертва истини за сметка на жаргон, който да създаде почуда и да спечели публика. Да се установи културен, елегантен стил в езика след 45 години натрапвани лозунги и строго детерминирано съдържание в текстовете е много трудно. Промяна има, но жаргонът продължава да бъде детерминистичен и същевременно подчертава необузданата свобода на израза, който на всяка цена трябва да впечатли публиката. Това ме кара да реагирам, можеби защото живея във Фрнация, където всичко това е съвсем различно.

На срещи и интервюта опитвам да покажа, че подобни гръмки изрази не са необходими. Рай на земята не открих никъде и съм убеден, че такъв не съществува. Нямам вкус към лов, все едно от какъв характер. Пътувам в различни страни с желание осъществя проекта си „Земята и Хората“, който отнема цял един живот.

Кариера не търся да правя, но привилегировам свободното нреме, за да търся отговори на въпроси, които ме вълнуват. Фотографията се представи като инструмент за търсене, нещо, което ви грабва и не ви оставя. Качеството на всяко действие и най-вече защитата на свободата, изисква непрекъснато усилие. Животът ми върви без Академии и Ашрами, без стремеж към богатства, реклами, титли и рамки. Крача с  миши крачки напред, както в играта от детските ни години: „Царю честити имен ден, колко е часа?“  – нещата се случват в малките крачки. В живота мишата крачка понякога е по-ценна от много други гигантски. Фотографията изисква професионализъм, но не може да бъде професия, защото не търпи ограничения, още по-малко афиши и лозунги. Родченко е имал гения да се нагоди към Сталин без да загуби свободния си поглед.

Преди година Асоциацията Картие Бресон направи изложба на Соул Лайдър, един между най-добрите фотографи-колористи на века. Осемдесет годишен той най-после се появи в Париж. На входа на изложбата му с големи букви беше написано: „Творих и бях щастлив, животът ми да премине в сянка“. В старата индийска епопея Багават Гита също се казва, че „нещата започват да стават, когато не търсиш плода на усилията си“.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121

или http://credo-gallery.bg/bg/archive от 2010 година

Идва ред да се покажат за първи път мои фотографии в България. Това ще стане в изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове, зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията ще ме представи с фотографии, които имам под ръка, натрупани от години в дома ми в София.  В Париж изложба е немислима без цениране (кота) и продажба. Тук вълнението идва от споделената радост, среща със стари и създаване на нови познанства на чаша хубаво вино. Фотографиите са от различни места в света, от където и названието “Тук – Там”. Показвам един все по-труден свят, границите на който след падане на Берлинската стена, въпреки всичко се разчупват. Колкото и да сме скептично настроени към това, събирането на света е единствения път за оцеляване на човечеството.

Външният свят е по-малко интересен от това, което крием в себе си.

                                                                             / Шринагар, Кашмир /

Скритото е винаги по-привлекателно, в случая лицето и погледа на дамата зад бурката, който усещам и си представям как зад воала на жената се крие чудесен портрет.

Вдигам фотоапарата, тя не помръдва и снимам. Явно се приемаме и двамата сме естествени.

В задния двор на джамията сме „очи в очи“, сами, без да си продумаме. Дамата не променя позата си и когато вдигам апарата, имам чуството че ми се усмихва. Усмихвам се и аз. Заедно сме и ни става приятно. Мерси мадам!

В добре извадения голям тираж, погледът на жената се усеща по-ясно.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, дишаме я, тя е в ефира и по всекидневните павета, съдържа идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето. Карл Лагерфелд с оригиналният си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши, надхвърлил осемдесетте, напуска света на модата и се радва на всичко красиво в живота в живописния си замък. Всичко това, за да се каже, че сме излезли от епохата на големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко – от зашиване на копче до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. Днес модерното изкуство и не само то, търпи осезателни промени.

Претрупаният Шанз-Елизе, булевард, превърнат в туристически търговски маршрут има все по-малко парижки облик. Пресичам Фобур Сен Оноре, завивам обратно по авеню Монтен, за да завърша обиколката си през Жорж Сенк  донякъде в ролята на папарак – Високата мода се пази от копиране. Спасявам се с любезна усмивка : “Виждам, че не сте с дръпнати очи” – подхвърля портиера на Кристиан Диор с усмивка и лек упрек в гласа.  Пред Ланвен, продавач от магазина излиза с думите: “Знаете какво правите, нали? Не е желателно!” – попадам на учтиви хора. Без да  показват им е приятно, че излъчвам възторг към красивото. Радостното чувство е между най-добрите невинни ключове за много врати.

Японците са най-силни в крадене на идеи, но не снимат никога открито.

Любителите на фотография могат да видят повече в 72-ра  галерия от сайта.