Пчелата каца на различни цветя, за да създаде мед, който остава единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата преди да изразят себе си също имитират. Копирането е робия, но робът един ден с качествата си рекламира свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон, фотографът, който преди двайсет години най-много ми повлия да снимам.

Идеята на Анри за „решителния момент, когато окото, сърцето и обективът се сливат в едно, за да уловят есенцията на мига“, преди 15 години отговаряше на желанието ми в определени моменти да спирам времето, за да открадна от това, което вибрира едновременно с вътрешното ми състояние.

Изложбата ме изпълни с благодарност към Анри и големите майстори, някои от които могат да бъдат в помощ на всеки, който е на път да формира погледа си: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Жозеф Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Почти всички опростяват снимането като ползват фотоапарат Лайка с обективи 50 и 35 мм., достатъчни за заобикалящия ги свят, винаги нов и различен.

“Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант обръщат поглед към нощната черно-бяла фотография.

Прекланям се пред любимия ми колорист Соул Лайдър, който едва през 2007-ма година на 84 години разкри изкуството си пред европейското общество с изложба в Париж в асоциацията Картие Бресон. На входа на изложбата беше написано „Щастлив бях досега животът ми да премине в сянка“. Той почина през миналата година световно признат и в светлина. (Вероятно най-добрия начин да живееш и твориш свободно без никой над главата.)

Да спомена и Ернст Хаас, който първи използва митичния филм Кодак Хром, също Хари Груаерт – и двамата чудесни колористи.

Не мога да пропусна оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел и енигматичната Вивиан Майер с уличната си фотография, превърната в изкуство.

Алфред Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена – всички те са ненадминати в портретна и пейзажна фотография. Ник Брандт – с интересни, гигантски монтажи.

Да не забравя Родченко с оригиналния му поглед и невероятните ъгли на снимане по време на тежкия Сталински период на Сталин.

А как да не добавя Ара Гюрер, истанбулският Картие Бресон, който на 86 години с Лайка в джоба, все още посещаваше любимото си кафене в Истанбул.

Картие Бресон ми подшушва да добавя: Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей. Би било грях да забравя единствената по рода си Сара Муун, само тя жива сред имената от тази велика за фотографията епоха.

А японците? Те са фантастични, странни, често неопределими и трудно разбираеми. Масао Ямамото – с изключителен финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но не по вкуса на всеки, за мен жестоко черен и брутален. Японците са безкрайно фини, с много вкус или брутални, нещо което се усеща и в страната им.

Искам да ви представя интересен фотограф, с който се сприятелихме през фейсбук. Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиража платиниум, все по-рядък и прескъп. Нобуки се прибира в Япония и с голяма камера (chambre) 26 кг. и трипот  на гръб обикаля гори и потоци в чудесната добре опазена Природа в Япония, където търси да фиксира скрити духове с камерата си. Тиражите прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му сред Природата са прекрасни, издадени в книгата му Portrait of Nature – Myriads of Gods. Без да важничи, той пише с хумор на смешен английски, но във фотографиите  в книгата му (изпрати ми я), в скали, дървета и потоци наистина има скрити духове. Това ми напомни духа на Япония, за която преди няколко години направих изложба в галерия Средец в София.

Нека да завърша с Пенти Самалахти със северните птици и кучета, и  загадъчната Джунгджин Ли бих казал, че те заедно с Майкъл Кена правят поетично трио във фотографията.

И отново, благодарност на големите, както и на всички фотографи в сянка, които имат и споделят поглед към света.

От терасата на изложението в стил на популярните пощенски картички от Париж, не се въздържах да снимам небето на Île-de-France, рисувано често от големите майстори.

Фотографът, готов да лови ефимерното, ползва обектив, през който окото му фиксира света в движение, казвам това повлиян от прекрасната изложба на Картие Бресон.

                                                           / Последният посетител в Люксембургската градина /

Ето ни на гребена на вълната – Съвременно изкуство, Нов Реализъм, Поп-арт Фетишизъм в преобладаващи консептуални форми – 24 страни, 62 френски галерии, общо 182 станда в Гран Пале и изяви  “оф” (извън салона) на много места в Париж.

Мащабът на представянето грабва вниманието с високия професионализъм, но аз се чувствам се старомоден пред този концентриран израз на епохата. Епоха, в която всичко се променя бързо в тон с напредващите технологии, които обезличават хората. Изпитвам носталгия към времената, богати на безвременно изкуство. Всяка епоха е преход към нещо ново, но сега освен вика към един нов, различен свят, за който жадуваме всички, по-чувствителните хора, са уплашени от страхотиите, които заливат човечеството. Това се изразява и в различните форми на съвременното изкуство.

Тази сравнително евтина баня се продава за 60000 €. Не обърнах внимание на цената на акта със свинята от горната фотография. Разбира се всичко се продава. Виждате девойката , която с поглед на Дева Мария, която показва хубавото си голо тяло. Минаващите добавят по една свещ, както се прави пред икона – с това вероятно навлизаме в свръх консептуализъм и сме наистина по “гребена на вълната”, за което Париж е барометър.

Няма какво да добавя, това е положението.

В Париж през месец август преобладават туристите, а част от останалите в града парижани се забавляват на плажове по кейовете на Сена.

В Лондон отказват да пуснат самолети  с химикали, които да задържат дъжда в облаците, както са направили китайците в Пекинг за Олимпийските игри. Било лоша услуга за предградията, където същите облаци по-късно ще излеят съдържанието си заедно с химикалите. Въпросът е етичен.

Да, но с откриване на Париплаж по кейовете на Сена, в Париж слънцето без външна помощ победи облаците. Пред централното кметство, недалеч от душовете, има инсталиран огромен екран за наблюдаване на Олимпийските игри в Китай. Казват, че в края на седмицата облаците вероятно ще се върнат и докато англичаните решават, че лошото време им помага да възприемат по-добре доброто, на французите липсва английския хумор и правят дълги анализи и коментари.

Душовете, инсталирани навсякъде, пръскат фини капчици за облечените хора. За посетителите по бански капките са по-едри.

Едни четат, други танцуват или играят на петанг. Повечето, забравили възможността за рак на кожата, се отдават на щедрото лятно слънце.

Господинът кани дамата на танц с песента на Жак Брел : “Там, където любовта е цар, ти ще бъдеш царица…”. Има ли по-хубаво пожелание!

В многомилионния град колко му трябва на човек  – слънце без автомобили и стресови ситуации, особено за парижани с по-малко възможности през лятото.

                                                             / Тюйлери, Париж /

Човек е едновременно непредвидим, напълно детерминиран и въпреки всичко може да бъде свободен. Това му дава възможност да бъде щастлив. – Анри Атлан