Куба 2018

Месец юли е горещ и влажен в Куба. Влагата добавя към задуха, приемуществото е, че няма туристи. Пътувате в полупразен самолет и полета до Сантияго не се усеща.

В Сантяго летището е мизерно, приличащо на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, някои от тях  екзотични, но лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си  и  след смъртта на Фидел Кастро,  заедно с разведряване на обстановката –  само разведряване, защото строежа на комунизма не приключва и днес  –  той върнал запазеното от  имущество си обратно в страната. В този богат, чудесно подреден, обширен колониален дом, таванът е висок десетина метра, с вътрешен двор и вместо покрив с разкошна озеленена тераса.


Старата част на града е пленителна, с тесни улици и шарени къщи, някои добре поддържани,  други полуразрушени, а жегата е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети с разлика между тях двадесет и пет пъти. Същата е разликата между платежността на туристите чужденци и местните жители със заплати на нивото на част от пенсионерите в България (150 евро).

По лицата на хората в страната е изписана тъга, която бързо преминава в радост. Живеят бедно, примитивно, но повечето са гостоприемни, с отворени сърца, какъвто беше народа ни преди години. Когато няма какво да губите,  сърцето се отваря по-широко, особено като добавите малко ром, хубава пура, музика и повечко секс, тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

По това време морето е топло, малко мътно, без туристи.

Вратите на домовете остават широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин съм добре посрещнат навсякъде. След хладните, често изкуствени отношения в Европа, тук е малък рай за фотографа. На тромав испански разправям как преди години на визита на Фидел Кастро в София  затвориха планината Витоша, за да може  Фидел  да направи необезпокояван своя крос. Говореше се, че боди гардовете му са го намерили от другата страна на планината в село Чуйпетлево с млада булка. По-възрастните кубинци помнеха тези времена и веднага ме канят братски да споделим по чаша. На други помагам с някое евро, доларът не е обичан. Жената под фотографията, на която е снимана млада, ме спасява в дома си от внезапен пороен дъжд. Подарявам й мускалче с българска роза, а тя знаеше за Розовата долина…

Имах идеята да пресека Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана за петнадесет дни.  Страната дори да е бедна, задушена и изостанала, това не пречи на много кубинци да обичат и тачат Фидел Кастро, подобно на руснаци, които продължават да обичат Ленин, Сталин а днес и Путин. Слабите духом се нуждаят от силен водач, за съжаление често патологично силен, превърнат в диктатор, който да ги обединенява, води и мачка.

Кубинците са свикнали с нямане, хвалят се, че са сплотени заедно, сърдечни, с безплатното образование и осигуреното здравеопазването. В последното не успяха да ме убедят, защото  уморен след няколко часа езда в красивите околности на Виналес,  настъпих ръждиво желязо на покрива на къщата, от където снимах. Местната аптеката не разполагаше с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацнаха набързо раната с памук, напоен в йод,  „стерилната“ превръзка се оказа парче марля, увита в стар вестник. Цената на операцията – пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда, има интересни  скали за катерене, за съжаление  гостоприемството на местните е комерсиално. Бързото забогатяване на региона е изиграло своята роля.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това е, което радва очите и създава настроение в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, рикшо служат за таксита.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – перлата на страната. Отново калдъръмени улици с многоцветни, стари скради.  После Сиенфуегос с лабиринт от тесни улички, удобни човек да се загуби. Жителите навсякъде са гостоприемни, винаги усмихнати.

 

По рафтовете на магазините, всички държавни, са наредени по няколко продукта – най-често ориз, олио, захар и сол. Сапунът липсва и е вероятно най-цененият подарък за тях, което не означава, че кубинците са мръсни. Обилно изпотен не усещах миризма в околните.

 

 

 

Портретите на Ке Гевара и на Фидел не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. Предлагат ви чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки. Вероятно се любят по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура в стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесните моменти, когато тази фантастична балерина дойде вече сляпа да играе в Софийската опера. Заедно с Мая Плисецкая те бяха звезди в световния балет.

 

Централният площад на революцията в Хавана и най-вече със старият град, сами по себе си заслужават отиване до Куба. Почти половината от фотографиите ми са от Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са напълно достатъчни. Оставате с хубав спомен, урок за човечност и свито сърце за нищетата, в която тези хора живеят. Който помни миналото в България  разбира за какво става дума. Испанците са оставили завидно наследство, за съжаление лошо стопанисвано или най-вече нестопанисвано.

За сметка на това многобройните американски коли са изрядно реставрирани. Моторите им са сменени с дизелови на мерцедес или тойота, коли вечни, гордост на кубинците.

 

Това е стопанката ми в Хавана, която сутрин старателно  приготвя чудесна закуска и след това  прекарва деня на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. И в най-бедните домове  столовете се люлеят и вентилаторите въртят в пълен оборот.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: