Силс-Мария в Швейцария е кът от Земния Рай. Курортът е сгушен на 1800 метра между две езера с цветове, менящи се според фантазиите на небето и сенките на околните планини.

Местните жители са запазили мястото, както дядо Боже им го е дарил. Близо до Австрия, на границата с Италия, тук Ницше е написал своя Заратустра и е творял в продължение на шест лета. Томас Ман сътворява Вълшебната планина, Херман Хесе – Степния вълк.

Италианският художник-символист Джовани Сегантини рисува най-добрите си платна в Силс-Мария. Той почива през 1899 година година на 41 години, малко преди Парижкото Изложение, за което готвел блестящ триптих, изразяващ връзката на нашия свят с отвъдния. Този наглед обикновен човек с вкус към Райски градини, пише: “Изкуството няма общо с Истината, която е извън нас. Търсена под формата на изкуство, тя няма и не може да има стойност. Изкуството е сляпа имитация на Природата. То ни връща обратно естеството на материята, която за да се възвиши и да се превърне във вечност,  трябва да премине през Духа и да се преработи от него.” Това не е ли ролята на всеки човек?

Параметрите на творчеството се коренят в невъзможността да стигнем до Истина. Всяка творческа личност е обхваната от напрежение между субективното Аз и неразбираемия, обективен свят, в което се крие мотора на творчеството.

Bois de Boulogne

От вкус към живописта имам желание фотографиите ми да приличат на картини. Само да приличат – материално плоският образ върху фотографска хартия е несравним с работата на художника, насложил върху платното материя, изразяваща вътрешно усещане.

Във фотографията изборът ни с външния свят е огледало на това, което носим в себе си. Художникът, без да се ограничава във времето, добавя материя върху платното и сътворява нещо ново. В началото на века живописците са си служили с фотография за опора в това, което ще сътворят. Резултатът е бил винаги по-богат от фотографския образ.

С фотографията откриваме нещо, в живописта създаваме нещо ново.

Това, което снимаме, съществува предварително и има собствен живот, от който крадем нещо, проявено на хартия. Образът, зависи от качеството на тиража, но остава материално плосък в сравнение картината в живописта. Творческият поглед на фотографа, когато е постигнал безвремие в композицията, добавя фотографията към категорията на изкуствата.

Говорим за изкуства, но те не се нуждаят от сравнение. Мярката е да променят нещо във всеки.

Тази година между 18-22 март салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“.  Традиционната  концепция на салона се разширява като за първи път се дава възможност на нови галерии да представят идеи по техен избор. Появяват се нови партньори в изкуството, архитектурата, киното, литературата, дизайна, музиката, дори гастрономията. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, между живописта и другите изкуства, заема видно място.

От  другата страна на авенюто Пети Пале представя колекциите на Ив Сен Лоран с триста от петстотинте модела сътворени  от най-големия модист след Шанел.

След ужасите на втората световна война, когато светът се съвзема, Шанел пресъздава големия шик. През 1952 година Ив Сен Лоран, едва 22 годишен модист, възражда Диор. През 1964 година той се оттегля и през 1970 година създава собствената си модна къща. Изложбата днес е феерична, с изключителен вкус, отговарящ на стила на костюмите.

По това време помня как в България най-голямата модна атракция  беше появата на първия шушлек. Успях да се сдобия с един, за да стана модерен, което ми коства продажбата на два стари виенски фотьойла от вкъщи, прибрани на тавана за поправка на пружините.

Външният свят е по-малко интересен от богатствата, които носим в себе си.

                                                                             / Шринагар, Кашмир /

Скритото привлича, в случая лицето и погледа на дамата зад бурката. Опитвам да си ги представя зад воала на жената.

Вдигам фотоапарата, тя не помръдва.

Сами сме в задния двор на джамията, „очи в очи“, без да продумаме. Когато снимам, дамата не променя позата си, имам чуството че се усмихва. Усмихвам се и аз. Излъчването не лъже.

Мерси мадам!

В голям, добре изваден тираж, погледът на жената се усеща още по-ясно.