Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните и пресичате Асамските Хималаи и Бутан,  за да продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Нанга Парбат в Пакистан и Намче Барва в Тибет. Заобикаляте няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите) и влизате в Индия през Ладак, за да продължавате до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни, настанени в house boat в езерото Дал, от където след това ще кулминирате планинската си авантюра в Каракорум. Тук се чувствате се като малко пясъчно зрънце сред многобройните, повечето от тях непокорявани седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три могъщите осемхилядници, е най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължавате трека си на запад, ще навлезете в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

До тук описах какво ражда фантазията ми за някой от следващите ми животи, стига междувременно да не сме разрушили прекрасната ни планета, която така добре ни е подслонила досега.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия Исламабад, грозен град, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма нищо интересно, освен едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и максимално бързо се спасявам  в посока на Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам и явно бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)

След добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите, който е в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус, за да се върнем обратно по Каракорум хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към малкия Памир в района Чипурсан, близо до границата с Афганистан. Тук ислямът е примесен с будизъм. За мюсюлманите долу в градовете на сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината жените са по-свободни, а гостът е винаги свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница на около 3000 метра в местността Бабакунди, от където керваните се упътват към Хиршад пас (5200 метра), за да слезат в долината на Вакхан коридор. Коридорът има излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан, места несигурни, а за мен поради граничната зона и фантастичната Природа наоколо, още по-интересни.

Разбирате вълнението ми, нали е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама от местните не искат да ме оставят сам.

Изчакваме да отмине киргизкия керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан  прилича на рисунки от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…,  тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не са се спирали от нищо да пресекат тези невероятни, още девствени места. Всяка крачка за тях е било откритие. За мен също, но веднъж слезли в долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме със съмниние за военни и чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проливала и пролива толкова много кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо), пребродили тази фантастична страна преди инвазияна руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван от никой се качвам на граничен връх, за да снимам по-добре този свят, който ме тегли като магнит, свят който явно нося в себе си, все едно напускам близък човек, който искам  да задържа физически.

Ще доживеем ли до свят без граници и напрежения, в който само красотата ще доминира света?

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) в Ладак е малко скътано село по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига едва пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има своето място в дома и в селото, както всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, както и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – а те са между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията много удобна, доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, с което се намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При преминаване на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, за нас звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, живяли от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, които за съжаление са на изчезване, не случайно живеят сред природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промени и на свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии. Живеем свят на ускорени промени.

Градският човек става все по-безчуствен, афектиран и увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрата ни продължава и ни води към нещо ново и позитивно.

Като фотограф, компютърът ми помага с бързина и ефективност, но ми е отнел качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, материални и функционални, с безпогрешно качество, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиража в тъмната стая. Фотошопа днес създава фотографи, творци на измислени сюжети извън живота на живо.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност, с фотошоп контрастират  сниманото, за да го подчертаят и направят по-убедително. Защо не, моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.

Тибет ме е привличал винаги с необятната си Природа, живота на ламите и  някои големи пътешественици. Слепя карти, цели килими, с които правех проекти да пътувам по редки места. Бях впечатлен от  Бардо Тодол, книгата за Живота и Смъртта на Согиал Римпоче. Дори исках да я преведа на български (вече е преведена) и да задълбоча познанията си, за да приложа на практика това, което намирах за най-интересно, да управляваме енергиите в тялото си, да се доближа до енигмата с прехода между живота и смъртта.
Пътуването в Ладак, наречен още малкия Тибет, с многобройни активни будиски манастири, запазили столетни традици, е несравнимо с все по-разрушената култура Тибет.  Хората, изминали част от пътя към вечното, се броят на пръсти и не стават за общо ползване, но тук те могат да живеят в мир.

В манастирите животът е извън времето. Монасите ттрупат добра карма за следващ живот. По-малдите следват волята на семействата си и обществения ред.  Традицията изисква, чест за всяко семейство да даде поне едно дете в манастир. Това лишава хората от работна ръка, но облекчава грижата им спрямо отвъдния свят, с възможност да наберат точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Нормално едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото, „лама“ означава социално издигане.

Когато навлезем в живота на монасите, неминуемо сме пленени от простотата на действията им в едно добре осмислено ежедневие. Те са засмени и радостни, без особени изисквания към материалния живот.

След първите впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Исках да усетя по-ясно излъчването  духовно напреднал лама.  Да разбера каква част от будитите се  спасяват в свят без напрежения, в Нирвана? Дали това е бяла безжизнена пустота или съществува друго, модифицирано ниво на съзнание ? В монасите исках да усетя излъчването на нещо различно.
Привлечен от вековната йерархия в тези общества, не спрях да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има назначен нормално за три години Head Lama). Търсех погледи, лица, излъчващи духовност, за каквата самият аз бях и съм ненаситен.

От всички близо двайсет манастири, които посетих, за съжаление нямах случай да срещна погледа на тулку (съзнателно прероден лама).
Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебели гласове на възрастни лами, изпълняващи сутришна пуджа (служба). Това беше обещаващо, в повечето манастири голяма част от ламите са млади. Заслушан в звучните мантри, срещнах погледа на едно три-четири годишно дете. То ме погледна едва ли не делово, махна ми с ръчица и със сериозно изражение на лицето ми посочи къщата срещу манастира. На вратата усмихнат лама потвърди с жест, че мога да влеза. За този скътан в планината кът на земята, за тях вероятно се появих като рядък гост. Поднесаха ми чай, а детето със същия израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист на блокчето то изрисува сполучлива скица на гомпата с дървета в двора и със сериозно изражение ми подаде рисунката. С поглед на възрастен човек, който осъзнава действието си, детето извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата, който се грижеше за него не ми разреши да го снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация (прераждане) на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаване на детето. Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на детето бяха впечатлителни. Успях да го снимам едва в двора с едно прокашляне,  за да не се чуе штракването на фотоапарата.

Случи ми се за първи път да не дам, а получа бомбон от дете в Хималаите.

Първият задължителен жест на израсналите сред хората е да дадат. Всичко, което не е дадено вживота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите .

Събитията в района на Кашмир дълго време не ми позволяваха да посетя този вълшебен кът, не случайно  в Индия и Пакистаннаречен „земен рай“. Рай на земята не е възможен, но вълшебни кътчета все още съществуват.

 Това са места с запазена история и култура, отдалечена от варварствата на хората и механизирания свят. Езерото Дал в Кашмир е такова място, където е възможно да преспите в House boat с комфорта на замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото, суфите, които е възможно да срешнете в старата джамия е привилегия, която се надявам да не се загуби.

На път съм да фотографирам малкото останали номади, запазили, своята история и култура за разлика от номадизъмът на екрани, фейсбук, туитър, телефонен, самолетен, туристически…, който заедно с промените в климата, е подписал края на вековните, свързани с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад не се забравя. Усещате силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите, непознал граници, освен тези, които му поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализирващ промяна в движение с обмен на стока и култура. Обратното на туриста във ваканция,  избягал от ежедневието на големия град в добре заслужена ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Ваканция означава вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени едно пълно с друго, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е толкова трудно, колкото да се научи да работи.

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява и живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически едно обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление, нарушава нормалния обмен на стойности, които изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. Най-лесен е бакшиша, който освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било то привлекателно и често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване следва очуждаване, понякога дори ненавист.

След Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места бях срещал номади със стада от Тибет, не бяха виждали фотоапарат.

Такива номади вече са рядкост. Тези, които слизат от Тибет са рядкост и са покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на височина четири-пет хиляди метра на моменти е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време, както по-рано, не може да се разчита. Феномен е планетарен. По-възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който поделям пътуването, най-после откриваме стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Комуникацията, с очи и мимика е достатъчна, допълвам с десетина думи на местен диалект. На тази  височина въздухът и думите са редки, но въздействието е дълбоко!

С номадите Чанг-па, веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив най-вече след третата чаша). Околните върхове се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият в небето, а далече зад тюркоазените води, хоризонтът тегли като магнит да продължите. Душата, веднъж освободена да лети, не мери. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделиха с нас насъщното. В палатката мястото на госта е свещено, а беднотията не дразни.

Но ето, че в момента, когато удобно настанен,  всеки малък жест ни говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед, без видим повод прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” звучи искрено и с болка. Не реагирам, но ме свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците, понякога стават дори агресивни. Не бях помислил за бакшиш. Това бяха стадата на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, са покрити с по-практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Белите мечки са на изчезване…, и какво ли не още.

Искам да напиша повече за това чудесно пътуване с най-старите будиски манастири, но това “get out” продължава да ми засяда в гърлото. Спомням си преди няколко години как след 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, близо до величествения Канченджонга, бях си въобразил, че откривам “края на света”, където турист не слага крак. На едно абсурдно място от малък заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Дадох му бомбон, но това дете ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна,“ но какво става с човека, най-интересения феномен на Природата?