Шедьовър (chef-d’oeuvre), да, но накъде вървим?
2009
Гениите сред хората са творци извън времето. Шекспироведът Жорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах, но едва на осемдесет години споделя как с виолончелото си започва да се доближава малко повече от гения на Бах.
Когато съзнателно се докоснем до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни подава ръка да растем.
Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него. Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.
Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но мнението му е винаги субективно. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е – „To fail better“ – от предишния път. Ако някой решава, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението си остава чисто негово. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността да бъде извън стандартните измерения, често шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо. Това забавлява интелектуалните общества. Политически истории, убийства и сензации също пълнят медиите, за да не се отегчава народа.
Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижа кой го разбира. Без да се замисля за собствената си величина той отговарял на поръчките, изразявал е каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важното е какво е оставил след себе си.
Приемането на гения като гений е съвсем скорошно явление от епохата на романтизма. Промяната идва от момента, когато Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не била възможна по времето на Шекспир, за когото дори нямаме ясен портрет.
Шедьоврите ни подтикват да се връщаме към тях. Как да разберем например ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа човечеството във всички епохи?
Живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството за сметка на растящия брой нови технологии. Светът се индивидуализира и виртуализира в едно все по-изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности е недвусмислена. Диктаторите, добре настанени афишират ясно присъствието си. Същевременно не сме били никога по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-добре нахранени и гладни, по-осъзнаващи и загубени, търсещи отговори на горящи въпроси и без яснота на къде вървим.
Фотографията стига до границите на възможното (с колажи и ефекти), същевременно става все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове.
Изкуството и религиите не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания в прехода на човечеството към един нов (или все по-ясно затъващ) свят.
Айфонът осмисля голяма част от междувремието на хората, но никой не вярва в появата на нов Микеланджело.
Езикът между напредналия елит в науката все повече губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-виртуално заедно, респективно по-сами.
В търсене на връзка с отвъдния свят най-ранната човешка история започва с гиздене и танци около първите гробници. По този начин сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци. Страхът от неизвестното празно и смъртта е помогнал да се развият творческите ни качества.Преживяното минало вече не ни е достатъчно. В ХХI-ия век имаме да се преоткрием като хора или да се самоунищожим (думи на Малро).
Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.
Натюрморт (фр. nature morte “мъртва природа”) е жанр на изобразителното изкуство. Историята на натюрморт започва от религиозната живопис на фламандските майстори (still leven) от 13век. През 14 и 15 век предметите в живопистта добиват привилегировани места. Във Франция през 1763 година по времето на Шарден жанрът „натюрморт“ става на мода. Дидро е от първите му почитатели. Било модерно да се рисуват картини с умрял дивеч, често гарниран с плодове, съдове, предмети, черепи. Но в Природата няма “мъртво”, в изкуството също. Определението на англичаните still life звучи по-приемливо.
Коментар