По време на пандемията написах  първия си роман „Извън Рамките“. С помощта на издателство Рива представянето стана в зала Перото на НДК. Там показах и първата си  фотографска изложба направена преди  трийсет години в летището Орли, в Париж, в която има фотографии на места за които се говори в книгата.

Главният герой в романа, Върбан, е близък мой приятел, който загина в снежна бюря по билото на Пирин. Двамата обичахме заедно планината и живота и крояхме смели планове за полети извън Рамките на режима, който беше пречка да се живее пълноценно. В сърцата си носехме думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“ и си повтаряхме думите на Виктор Юго: „Да спасим свободата, свободата ще спаси останалото.“ Ставаше дума за свобода, която да отговаря на вътрешното ни състояние.

С написаното освен да дам живот на приятеля си, опитвам да покажа как перипетиите, през които преминава човек, ни учат как с един крак да следваме кодовете на обществото, в което живеем, а с другият да не спираме да реализираме каквото носим в себе си. Показвам как именно задухът, причинен от Рамките, налагани от все едно кое общество, за тези които търсят, помага да разширят съзнанието си.

Можех да вая до безкрай това си първо „бебе“, ако през април тази година не попаднах на симпатични млади издатели от Издателство Рива (освен това на две крачки от дома ми в София). Те побързаха да ме убедят, че книгата е добра и не е необходимо да я пиша до безкрай. Хванах се, да кажем, на въдицата и дадох ръкописа за печат.

Опитвам да не съжалявам, а започнах да преработвам историята на приятеля си със заглавие Небето зад облаците – небе отново Зад Рамките, което търсим всички.

                   3 Март, 1983 година:

         С бусчето на Жерар късно вечерта се настаняваме да преспим в началото на гората под хижа „Яворов“. Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между натежалите от последния мартенски сняг вековни мури. Боровете припукват ритмично, от клоните им се сипят феерии искрящи снежинки. Ранобудната Планина, по-красива от всякога, ни приканва да тръгваме.

         Французите, приятно възбудени, натиснали здраво пантите на ските, дръпват нагоре. С Ясен ги следваме по утъпканите следи и още преди обяд подминаваме запустялата хижа „Яворов“.

         Времето е чудесно, но Ясен е необичайно мълчалив.

         – Чоче, виждаш – досега май никой не ни е правил партина. Потръгва ни. Така ще бъде и занапред! – опитвам да окуража приятеля си.

         – От твоите уста в Божии уши! – усмихва се Ясен, свръхчувствителен и по-реалист от мен, но със същия вял поглед.

         – Ще успеем! Имай търпение. Знаеш, ако не сега, ще стане по-късно. Айде, зарадвай се най-после! – провиквам се няколко метра след него и двамата, унесени в мисли, продължаваме по следата на франсетата.

         За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на приятеля ми в Либия приключва. Събираме се в Париж и „каквото сабя покаже“.

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно насочени на запад. На хоризонта, зад Югославия, се е източила тънка, черна ивица. До заслона „Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими не повече от три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термос с чай, Ясен – буркан с мед.

         Чертата на хоризонта остава закована, все така неподвижна.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж качили до тук, нямаме желание да се върнем обратно. „Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине“ – си казваме и продължаваме максимално бързо към заслона.

         Преди три години, по същия ръб, с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електричество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме нощта на броени метри от заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

         Този път сме четирима и напредваме, но дали от либийските травми, или от спомена за голямото мръзнене, Ясен продължава да е тревожен и напрегнат.

         – Чоче, пъстървата мърда в раницата ми. При теб е виното. За лакомствата при франсетата да не говорим… – провиквам се на пресекулки с желание да бъда оптимист. – Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват! – опитвам да окуража и двама ни.

         Да, но чертата на хоризонта внезапно надебелява и ни връхлита черна вълна с буреносен вятър и суграшица. Връзваме ските си на раниците – всички, освен Ясен, който ги държи с ръка – и крачим по ръба, един след друг, максимално встрани на козирката.

         – Този път сме четирима! – чувам Ясен да си говори на глас.

         За връщане вече не става дума.

         Жерар най-отпред прави партина. В следите му стъпва Ясен. Държи щеките си в едната ръка, ските в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да стегне ските си на раницата и да си служи само с щеките за повече мобилност. И повтарям отново малко ядовито: „Пъстървата е в тигана-а!“.

         – Нещата се повтарят! – отвръща Ясен.

         И това са последните му думи.

         Козирката под нас се отлепя. Краката ми увисват над пропастта, вкопчен здраво в скалата. Доминик и Жерар ме издърпват внимателно върху оголения ръб.

         Но Ясен?! Ясен е долу!

         Надвиквам се с виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         – Чоче! Чоче!

         Чувам гласът на приятеля си, накъсан от виелицата:

         – Да дой…- де- е… Ня…

         Надвесен над черната бездна, искам да скоча при него.

         – Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – викат в хор французите и ме удържат.

         – Чоче, трябва да издържиш… Ще издържиш… Ще дойдем!… – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         В заслона мълчанието е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо – яростен, неукротим.

         Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята притихва, но мъглата е все така непроницаема. Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не можем да се оправим. Нуждаем се от помощ! Слепешката се спускаме на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         – Чоче, бъди позитивен… Яж мед! Силен си, ще издържиш… Веднъж нали успяхме! – повтарям на себе си и безутешно въртя ските. – С теб съм… Ще се върна максимално бързо!

         Да, но се отдалечавам.

         Ниско долу, оставим багажа си на французите и хуквам по долината, същата, по която вървяхме с Йетте преди година. В село Кресна има телефон. Директорът на Спасителната служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е още жив! – повтарям на себе си и се надбягвам с времето.

         Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Спирам да потопя пресъхналите си устни в шумящ наблизо поток. После лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа са замрели и отвътре в мен прозвучава познатата от Каикохе мантра: „всичко е наред“.

         Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата трева, всички повтарят в хор: „Всичко е наред!“ Миг и вечност слети в едно!

         Хълцам от болка и радост: „Чоче! Чоче!“

         Затичвам се отново и повтарям лудо: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“ – сякаш наред с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска спасителна служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Не се притеснявай, подавам  сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен.“

         Ужасен, трясвам телефона и въртя панически на Кузман. Готов да тръгне веднага, ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, строени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти и аз съм първият.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим“ – развиква се поручикът на местния си диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, негово познанство от спецслужбите на УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Има и за мен. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите лежат на топло в общата спалня.

         – Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията. – Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе. Нема страшно…

         Занемявам. Кузман захвърля демонстративно значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         След известно време в долината зад нас запримигват фенерчетата на спасителите, уплашени от реакцията ни.

         Изминали са повече от двайсет и четири часа. Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главоболие, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

         Този път, без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно, за да слезем при Ясен.

         На спасителите не можем да разчитаме –  вече са били отбой поради новия фронт от запад. От местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен, но акцията е също прекратена – батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда е прекъсната.

         Настояваме за помощ – „Не иска да рискуваме.“ – повтарят спасителите, доволни да се приберат по домовете си.

         Ясен остава горе. Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но сега отказват да ме видят.

         Времето този път се влошава наистина. Акции не са възможни.

         Вдига се голям шум и родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си – ледена и жива. Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше се и на двама ни да живеем дълго.

         Коленичил в снега с камък в гърдите, обещавам на Ясен да живея за двама.

         В следващите дни мракът около мен продължава да се сгъстява.

         Не ме допускат на погребението на приятеля ми. Седнал зашеметен в леката кола на близък приятел, паркирана до Централните софийски гробища, чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да ми се размине.

         Като допълнение на всичко, в местен вестник вече е написано как в компанията на чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият отказал да стават диверсанти. Дали да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, отвсякъде бълват зли приказки. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме стягат като примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински добри. А само добрите между нас правят света поносим и изобщо възможен.

         Започнах да разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна с разбиране, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

След още не малко перипетии се ожених за французойката, която обичах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Вятърът бил силен, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла една епоха на щастливи полети и разочарования.

Ето няколко думи за рода Пастухов по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател: „Факел експрес“, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, които излизат наяве, със задоволство  твърдя, че родът Пастухов е сред малкото неопетнени стари български родове. От нас никой не е правил компромис със себе си пред жестокостите и провокациите на все едно кой политически режим.

Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци са също прави, моето момче!“ Тогава не виждах защо трябва да бъде различно, защо е необходимо такова вълнение – баща ми явно се беше отпуснал. Родителите ни  отбягваха тактически темата за насилия и лагери в страната. Пазеха ни да не загазим, ако приказваме.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше от две страници,  неотдавна написани, притова със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, както и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където представете си, живия  от 40 години.

 Хората с изправени гръбнаци не са били тачени още от Сократово време. На погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, той, сам, е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, за историите с Манделщам и много други поети.

Но да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния си том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше високата до тавана домашната ни библиотека с дъх на стари книги. Върху тъмнозелената кадифена покривка бяха натрупани книги с разхвърляни, многобройни ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното шкафче на дядо. Седнал на леглото си той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства, където заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност. Светът беше безкраен.

Дядо до последния си час беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още преди да завърши гимназия, той започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на прясно освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел.

Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда от консултация с доктора“, се обръща руски генерал към дядо при тяхна случайна среща.  24 часа след това д-р Пастухов е свободен с извинително писмо за станалата „грешка“. В същото време в дома ни бил настанен със семейството си полковник от държавна сигурност. В кабинета на баща ми имало чували с картофи, на балкона пърхали кокошки… Преместели скоропостижно полковника в друга, вероятно още по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни и повод да се родя на сигурно място, но това е друга история. Такъв бил късмета на баща ми. От водещ кардиолог в страната, той продължава да лекува като обикновен лекар, а дядо Иван да твори, но двамата живи и здрави могли да се трудят и разполагат с дома си.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година отварят частните кабинети за болни – някои важни „другари“ имали нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първи в страната, ни дава правото на допълнителна стая.  На дядо Иван също  разрешават да има самостоятелна стая, за да завършва третия си том на История на България.  Помня как през последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в някакво тайнство до големия Филипс да слушат чужди станции на къси вълни. Заглушители бръмчаха, но между тях се долавяха гласове. Промъквах се безшумно да зобна от тази особена за мен, чавдарчето, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще прочетете за епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност опитвали да приближат България към Европа.

Преди нашите братя-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни освободят, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

In vino veritas 20/05/2009

Добре направеното вино, както всяко произведение на изкуството e неповторимо. То разкъсва воала на трезвата, рационална мисъл, разширява погледа и най-вече променя нещо в нас.

Първия жест на Ной, когато слиза на твърда земя, е да посади лоза, растение, мутиращо най-добре  сред растенията. В библията думата sod на еврид означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива своята магия, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи, са за  умещите да дегустират. Вярно е за всеки предмет на изкуството.

В общия случай добре направеното вино надминава вкусовите ни възможности и ни отваря за ново усещане. Опива ни без да ни напива. Чашата, пълна до половина, позволява на вълшебния сок да поеме въздух и да покаже по-ясно какво крие. Доброто вино обогатява. Подобно на любовта то има винаги вкус на още.

Вкусовото усещане е най-бедно сред другите четири. За да го развием, добре е да опитваме неща с различен вкус и да се провокираме с противополжни вкусове.

Доброто вино, както всяко произведение на изкуството, е елитарен продукт. Ако след дегустация във вас не прозвучава нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му се обърне достатъчно внимание. Не всеки разбира веднага цветовете на Ван Гог, звуците на Моцарт или тромпета на Майлс Дейвис. Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или на възрастния мъдрец, няма как да изпитате  удоволствие от компанията им.

Наздраве на всички. In vino veriras!