Вино, още вино.
2010
В определен ден на седмицата всеки от двайсетте квартала на Париж предлага уличен пазар с пресни храни. Един път годишно (от 1923-та година насам) градът предлага два международни панаири, между най-големите в Европа. (с площ 220 000 квадратни метра)
Докато Парижкия панаир е универсален, Селскостопанският се води за „най-голямата ферма в Европа“. В гастрономическата част на панаирите има ресторанти, продукти от всички френските региони и близо 300 щанда с вина.
Супермаркетите и търговските центрове напоследък задушиха бизнеса на дребно, но панаирите по традиция продължават да съществуват. Хората критикуват високите цени и въпреки всичко купуват. Атмосферата задължава. В настоящата кризисна безисходица възможността човек да сподели малко емоции с шопинг утешава. Добрият търговец ще ви разсмее, ще си разкажете нещо и вероятно няма да откажете да купите.
С няколко колеги имаме станд с редки бургундски вина. Избата ни е известна. От същата купуваме избрани бутилки и за Винекселанс, фирмата ни с Яна Петкова в България.
Продажбите в панаира тази година са слаби и надеждата ни е в наближаващия салон в Единбург. Шотландци пият уиски и бира, но знаят по добре от французите какво искат. Когато купуват не се колебаят и имат повече чувство за хумор от французите. Доброто бургундско се е ляло в английския двор още от времето, когато турците са завладявали Балканите.
В съседната до нас зала са разположени изобретатели. Всеки продава своя патент и убеждава клиентите си, че живота им ще се промени.
Виното от времето на Ноевия ковчег, свързва хората, отваря врати, отключва блокажи, създава мостове и разчупва граници. Бедният се чувства богат, богатият забравя грижи и проблеми.
Лозата е най-устойчивото растение в природата. Сокът, който дава, крие своите качества и история, винаги различни според възрастта си и чувствителността на любителя, който след няколко чаши е предразположен да разправи своите.
От няколко години търся хора, все едно на каква длъжност и образование, за работа във фирмата ни с Яна (Винекселанс). Изискването е да имат винарска култура, да бъдат убедителни и мотивирани да продават тероарни френски вина на клиенти по техен избор. Тероарът е комплексен термин, свързващ земята, небето (климата) и лозата. Този триъгълник с намесата на винаря доставя желаната амброзия. Има още един триъгълник – киселинност, алкохол, танин. Когато винарят постига еднакви катети, амброзията остарява хармонично и достига своя апогей. Такова вино ни качва на небето, както всяко истинско изкуство. Ако се замислим, темата за триъгълниците в живота е много интересна.
Всичко това не е реклама за Винекселанс. Вина, известни от векове, не се нуждаят от реклама. Искам само да споделя проблема на фирмата ни, проблем социален за страната. Между явилите се 350 желаещи да продават вино, всички бяха така да се каже компетентни, енологично образовани и с богат опит в живота. Да, но нямаше един, който да не иска да му се осигури заплата, кола и всички удобства, за да се чувства добре. Сблъсках се с обидени, „неоценени от обществото“ господа, сменили много професии. Повечето с голямо самомнение, без усет за контакт и комуникация, страдаха от чувство за свръх ценност (малоценност) с високи претенции.
Радостната новина е, че напоследък в България се правят все повече салони за дегустиране на интересни български и чужди вина. Винената култура и старите ни традиции на селскостопанска страна се възраждат.
В енологията учим да дегустираме различни кафета, чай, горчици, чер пипер…, всичко провокиращо вкусови усещания.
Качественото вино трябва да определя ястието, което ще го съпровожда, а не обратното.
„Винекселанс“ е бебето ни с Яна Петкова. Надарено е да учи желаещите да разберат многовековната френска винена култура. В сайта ни www.vinexcellence.com пише: „Адаптираме се към всеки клиент, предлагаме консултация за избор на вино, за изграждане на колекции на реномирани ресторанти, на частни изби и магазини. Изготвяме винени листа, обучаваме персонал. Правим го на компетентно професионално ниво, ориентирано към реномирания френски тероар.“
Най-трудното нещо за развиване на бизнес в България се оказва намирането на компетентен, ангажиран работен персонал.
Фотографиите са от тази година в Парижкия панаир.
Рай на земята няма, но в България около 1968-ма година с мой приятел мечтаехме с катамаран да стигнем до Истанбул и да продължим през Босфора до Нова Зеландия, където трябваше да се намира земния рай. Бурята, за някои смелчаци беше идеалния момент за бягство. Ние бяхме смели, но без опит. Веднъж, както се тренирахме, бурята, грота (мачтата) ни се счупи и едва оживяхме. Помъдряхме и разбрахме, че не ставаме за подобна операция.
Години след това ми се отдаде възможност да посетя и то многократно Нова Зеландия. Защо не останеш там, ме питат приятели. Нямам качествата на Гоген или на Маргарит Йорсенар, отговарям
Нова Зеландия, „Хе ао теа роа“ -„Дълъг бял облак“, както я наричат маорите, звучи обнадеждаващо за хора с въображение, които искат да избягат „далеч“ от объркания свят в континентите. От Европа до двата острова с разнообразен климат и природа, летите двадесет и пет часа. за да стигнете до страна, запазила стила, традициите и езика с наречията на стара Англия. Чистотата впечатлява дори посетители от Япония и Сингапур. Думичката “стрес” срамежливо се промъква само в речника на жителите на Окланд и Уелингтън. Основната тема на разговор с местните е свързана с времето, посоката на вятъра, проблеми с диви животни и доколко светът навсякъде другаде е пълен с проблеми.
Но то се знае, светът изглежда такъв, според очите, които го гледат. Където да отидем, занасяме себе си, куфар с проблеми, радости, спомени и надежди. Посаждаме ги, те се размножават и един ден ни донасят същата язва, инфаркт или рак, от които сме искали да избягаме.
Лоза без корени пресъхва, родният кът храни, а духът лети, търси себе си отвъд хоризонта. Идва ми на ум приказката за някой си Езин бен Йекел от Краков, който сънувал, че под определен мост в Прага се намира съкровище. Сънят се повторил няколко пъти и евреинът поел към Прага, за да провери. Пристигнал през деня, изчакал града да утихне и започнал да търси съкровището. Пазачът на моста го видял и го запитал какво търси. Езин малко объркан споделил тайната си. Пазачът се засмял и му разправил, че често му се е случвало да сънува, че в огнището в къщата на някой си Езин бен Йекел от Краков имало заровено съкровище, но разбира се, не се мислел за луд да бие толкова път до Краков. Езин си натоварил партакешите към къщи и изровил съкровището в собственото си огнище.
В опита си дотук наблюдавам как сред напускащите Бългрия се забелязват три типа, разбира се с междинни случаи. Новоизлезлите от първия тип се сблъскват с трудностите, решават, че светът е лош, станала е грешка и се прибират. Втората група е на по-гордите и упорити неуспели. Те издържат неволите без да се прибират в родината си и създават затворено общество, в което се имат за герои, неразбрани от обществото. В третата група са успелите. Те се интегрират бързо в общество без да загубят физиономиите си. Те са запазили богатството от корените, но са добавили всичко ново, придобито от културата на страната, в която живеят. Пътят им продължава с един куфар в повече от познания местните. Често неразбрани, те са длъжна да напредват непрекъснато, за да бъдат доволни от постиженията си. Темата е чудесно развита от сънародника ни Цветан Тодоров в книгата “L’homme dépaysé”. В Париж, Нова Зеландия и предполагам навсякъде по света се срещат българи, както и други националности от трите вида. Човешката психика е една.
Посетих за първи път Нова Зеландия през 1978 – 79 година. В екзотична гора на Северния Остров срещнах местен дървар. Работата му се състоеше да обикаля горите с джип и да коригира по някое изкривено дърво. Понякога той вдигаше телефона в колата си, за да търси помощ. Беше впечатляващо. Преспах при този човек, който ме посрещна царски. Имаше хубаво семейство. с три деца и чаровна съпруга и всичко, за да бъде щастлив. Въпреки всичко решил да посети Божи Гроб, усещал празнота в себе си, някакво необяснимо напрежение. Попита ме какво мисля за подобна празнота? Тогава нямах отговор, подобни проблеми надминаваха балканските ми измерения, но беше повод да се замисля накъде съм тръгнал и какво търся в живота.
Днес всеки може да пътува и да се радва на красотите на Нова Зеландия. За себе си правя разлика между несравнимо по-богата на история Азия или Африка, от където е тръгнало човечеството и Новия Свят като Австралия, Канада и Нова Зеландия. Природата например в Хималаите има хилядолетна история, пропита с духовност. Хората имат друго излъчване.
Така или инък, човек не разбира ли какво носи в себе си и как да го изрази, където и да се насели, ще изпитва незадоволеността на гостоприемния ми домакин.
Коментар