През времето на ковидните години блоговете ми изостанаха за сметка на романа Извън Рамките, който излезе през април тази година в издателство Рива. Представихме го в зала Перото на НДК. Многобройните посетители и близки приятели създадоха сърдечната атмосфера.  Представих също малка фотографска изложба, първата, която отпреди трийсет години в летището Орли в Париж. Фотографиите са от забранена за туристи долина в Хималаите, за която става дума в глава от книгата.

В тоз единствен по рода си в света период, в който светът опустя, успях да заменя фотографията с писане.

Пишех на отворени прозорци – въздухът чист и с птичи гласове, необезпокоявани в един милионен град  като Париж. Книгата веднъж завършена, ри всяко стигане до последната страница (триста на брой) отново се връщах на първата и това над 50 пъти. Писането постепенно се превърна в дрог.  Усещах звука на буквите, ритъма на думите, празното между редовете. Опитът от фотографията и обичта ми към музиката помагаха. Търсех яснота и хармония. Дислексията отначало ме затрудняваше, накрая спра да ме притеснява. Вадех, допълвах, както са правели Пруст и някои други несравняеми гиганти в писането. Текстът приличаше на скулптура, ваех и довайвах думи. Давах живот на въплатения в мен мой най-близък приятел в миналото Върбан. Виждах го как доволен ми се усмихва заедно с родителите ми от непознатото отвъд.

Пътят и преживяванията на Върбан намират най-добър израз в думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“. Или както казва Виктор Юго: „Да спасим свободата, свободата ще спаси останалото.“, свобода, отговаряща на вътрешното състояние на всеки. Върбан постепенно се научава да живее с единия крак извън Рамките на всичко, което го задушава и пречи да изразява себе си. Разбира също как същите неприемливи Рамки са го накарали да търси изход за проблемите, отначало в тоталитарната система, а по-късно и във все едно кое, повече или по-малко затворено общество в света.

Искаше ми се да продължа да вая  това първо свое „бебе“, ако през април тази година не бях срещнал симпатичните издатели от Издателство Рива. Те побързаха да ме убедят, че книга не се пише до безкрай и се хванах се на въдицата да предам ръкописа.

Сега опитвам да не тъгувам за първото си отроче, с което продължавам все още да живея. Или както казва Миларепа, големия мъдрец от Тибет: „Моята религия е да не съжалявам за нищо от миналото, настоящето и бъдещето.“ – звучи чудесно, нали.

Иска ми се да напиша няколко реда за нещо по-актуално, с което се захванах наскоро – бойното изкуство Таи-Чи Шуан. Защо ли? Искам да си отида гъвкав от този свят, усетил силата на това празно, което се оказва пълно, тази взаимна връзка между Ин и Янг, за което имат толкова много написано в китайските мъдрости.

Люксембургската градина в Париж е място за спортове и игри, включително бойни изкуства за всички възрасти и това от близо 50 години. Любителите на фотографията ми във фейсбук вероятно са забелязали образи от тази градина в сърцето на Париж.

/ Таи Чи с ветрило /

/ Треньор мери лицевите опори на девойката, която тренира… бокс. /

Подобни таи-чи упражнения съм виждал по улиците в различни китайски провинции, но за мен те приличаха на банални, неинтересни гимнастически движения. Едва преди две години моя близка ми показа дълбокия смисъл на Таи Чи Шуан – връзката между Ing и Yang, универсалната енергията Chi, силата на вътрешната насоченост Yi в състояние на тялото, лишено от мисъл и емоция, в което пълно и празно преминават едно в друго. Грабна ме физическия и духовен характер на Таи Чи, едновременно философия и наука за управляване на енергии в тялото. Това може да се оприличи с Раджа Йога в Индия, свързано също с философията и принципите на Dao (Тао).

Преди 800 години, между династиите Сонг и Минг, мъдрецът даоист Zhang Sanfeng практикувал метод за постигане на вечна младост. Той прилагал принципите на Lao-zi, формулирани още през VI-ти век преди новата ера.

Мъжът ( 88 годишен) упражнява с дамата класическа форма Yang на Tai Chi.

Двамата тайландци обменят движения – Туи-Шу – докосване на ръцете.

Европейския шампион на бойни изкуства Jean Luc Lesueur.

Начална поза – в моя случай с неправилно поставена дясна ръка. Би трябвало пръстите на двете ръце да си предават взаимно енергия. Протича топлина, която зачервява дланите. Краката имат форма на готическа катедрала, готови да поемат тежестта на кубето – горната част на тялото с теме, което тегли към небето – колкото по-ясно нагоре, толкова по-силно се забиват предните части на ходилата в земята.  Под петите може да се постави цигарена хартия – катедралата да може да се завърти лесно във всички посоки- Интересно, нали?