Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) в Ладак е малко скътано село по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига едва пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има своето място в дома и в селото, както всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, както и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – а те са между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията много удобна, доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, с което се намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При преминаване на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, за нас звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, живяли от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, които за съжаление са на изчезване, не случайно живеят сред природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промени и на свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии. Живеем свят на ускорени промени.

Градският човек става все по-безчуствен, афектиран и увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрата ни продължава и ни води към нещо ново и позитивно.

Като фотограф, компютърът ми помага с бързина и ефективност, но ми е отнел качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, материални и функционални, с безпогрешно качество, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиража в тъмната стая. Фотошопа днес създава фотографи, творци на измислени сюжети извън живота на живо.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност, с фотошоп контрастират  сниманото, за да го подчертаят и направят по-убедително. Защо не, моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.

Минавам през Гръцката и Руска църкви. След това през Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три  през нощта със свещица в ръцете се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд  трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви беше забранено, особено за млади хора, ученици и студенти. Правех всичко да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата.  Държах да вдъхна забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танцуващите отблясъци по многобройни фрески и икони, развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше  от звучното църковно пеене. Гласовете от хора отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите нямаха общо с червените ни връзки и ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с една ръка в пазвата. Вятърът я гасеши и взимах огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също криеше пламъчето си, после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчето, което си подавахме, създаваше помежду ни духовна връзка. И късметът ми работеше.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, стоеше до края на службата. После развълнуван и напрегнат от кражбата  на забраненения плод, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. В пазвата си продължавах да крия последното пламъче на свещица, която в къщи слагах на масичка до леглото ми. Бях спечелил състезанието с тези, които не ни оставяха свободни. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има Други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах как сърцето си тупти и горящият въпрос „защо всичко това?“ се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът да минава в толкова празни задължения? Не знаех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обичи докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, висяха във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »