Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

         « В подножието на Пирин се установихме в началото на гората под хижа Яворов. Преспахме в бусчето на Жирар. Сутринта ни събуди кристално чистата зора, просветнала между вековните мури наоколо. Гигантите припукваха, натежали от пресен мартенски сняг. Между едва прокрадващите се лъчи на слънцето от клоните им се лееха потоци искрящи снежинки. Ранобудната планината ни приемаше, по-красива и гостоприемна от всякога.

         Французите възбудени дръпнаха нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено и преди обяд вече сме задминали запустялата хижа Яворов. Наоколо всичко е чудесно, освен, че Ясен още от сутринта е необичайно мълчалив.

         „Чоче, досега не са ни правили партина. Потръгва ни, не мислиш ли? Така ще бъде и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен. Но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Следваме следите на франсетата унесени в мисли. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи, събираме се в Париж и каквото сабя покаже

         Наближаваме билото, франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия като закована се е източила тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » с добър ход са ни необходими около два максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термус с чай, Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта е същата.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере...

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, сякаш нервен и тревожен.

         „Чоче, пъстървата в раницата се раздвижи… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да бъда оптимист.

         « Само веднъж да стигнем, очакват ни само хубави неща! » – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.  

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Ясен. „Този път сме четирима!“ – чувам приятеля ми да говори като на себе си.

         Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него напредва Ясен, който държи ските си в една ръка, щеките в друга и ги забожда в снега при всяка крачка. Ръцете му не са свободни и това ме дразни! Извиквам му да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.

         „Пъстървата е в тигана-а!“ – се провиквам.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Вкопчен в скалата, вися над пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е ниско долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

         … Дочуваме познатия глас, накъсан от виелицата:

         „Да… до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток, после лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и в ушите ми зазвучава старото, познато от Каикохе: « всичко е наред!».

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, всички заедно повтарят: « всичко е наред! ».

         Миг и вечност в едно.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям отново « всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай. »

         Трясвам телефона ужасен и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар очакват да заловят диверсантите. Аз съм първия.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерче на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и са прекъснали акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да но батериите в станциите им са паднали, връзката между двата отряда се прекъсва. « Не иска да рискуваме. Иде нов фронт! » – отговарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощ…

         Ясен е горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето се влошава наистина. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленичил в снега, обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът продължава. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на приятел, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, за да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже само, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как сред група чужденци, млад мъж е блъснал приятеля си в пропаст, защото същият му е отказал да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани между хората от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни. А само те правят света възможен и поносим.

         Разбрах до каква степен болката затваря, озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Иван Пастухов – „Из преживяното“

Ето няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“,  записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, със задововолство мога да твърдя, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на провокация или на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » той написва статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало амнистия на затворниците, които оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получил за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузката и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата, които неотдавна опитах да намеря за семейството ни, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романи, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше от две страници,  неотдавна написани със суперлативи в стил добър комсомолец, студент и прилежен съгражданин.  Бил съм на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци още от Сократово време не са били на мода. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, самият той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, историите с Манделщам и много други поети.

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. Той пише книгата „Из преживяното“ към края на живота си и за съжаление ни напусна без да я завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба си, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше домашната ни библиотека, висока до тавана, с дъх на стари книги. Помня и старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче, той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. Заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам. В стята имаше уют и особена сигурност, светът беше безкраен.  До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, започнал да мисли за професия, с която да е в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България, патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понасям режима, в който живеех.

Баща ми с име от фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация, къде е доктора?“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За едно денонощие намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а за мен се отваря възможност да бъда заченат и да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои важни „другари“ имат нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми, първия в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван също му разрешават самостоятелна стая, за да пише история.  През последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в таинство до големия Филипс как слушат станции на къси вълни зад желязната завеса. Преплитаха се различни езици, бръмчаха заглушители. Промъквах се безшумно да поема от тази особена за чавдарчето, което бях атмосфера.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди нашите братята-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

In vino veritas

vinДобре направеното вино е винаги единствено по рода си и като такова e произведение на изкуството. То разкъсва воалите на трезвата рационална мисъл и разширява погледа ни към външния свят.

Първия жест на Ной, когато слиза на земята, е да посади лоза, растение, което най-добре мутира сред растенията. В библията думата sod на еврид  означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива магията си, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които то носи, са за търпеливите, знаещи как да дегустират.

Голямото вино надминава вкусовите ни възможности, отваря ни за ново усещане. По време на на дегустация оставаме леко упити, изместени, но не пияни. Амброзията в чаша пълна до половина ще поеме въздух, за да се отвари и покаже какво крие. Виното провокира неподозирани идеи, дава възможност „да се отворим“ вкусово и всякак. След дегустацията сме различни. Доброто вино обогатява, както  любовта и има вкус на още.   За съжаление вкусовото усещане е най-бедно от другите четири, които познаваме. За да го развием, трябва непрекъснато да опитваме неща с различен вкус, да провокираме противополжни вкусове.

Изминаха пет години откакто  с Яна Петкова създадохме фирмата Винекселанс. целта ни е да покажем голямата винарска култура и богатия вкус на френския тероар.

За нас виното е елитарен продукт, както всяко добро произведение на изкуството. Голямото вино, винаги единствено по рода си, създава неповторими моменти на всеки. В случая ако след дегустация във вас не зазвучи нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му обърнете достатъчно внимание. Не всеки може веднага да разбере синия или жълтия цвят на Ван Гог, звуците на Моцарт или тромпета на Майлс Дейвис… Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или мъдрец, няма да изпитате  удоволствие от компанията им.

d0b2d0b8d0bdd0be1Наздраве на всички, in vino veriras!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: