/ Раджастан, Индия /

                                         / В планината Атлас, Мароко /

Съгласен съм с идеята на Съмърсет Моам, че компанията на овчар понякога понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които  псуват животните, а обитаваните от жив дух, напомнящи първите пастири – духовни бащи на човечеството.

                                                         / Раджастан, Индия /

                                                       / Планината Атлас, Мароко /

Историята, която искам да ви разправя, е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Понякога се губех и заедно с Природата откривах себе си. Случваше  се вечер да избутам жарта от огъня и да преспя на топлата земя. Рано сутрин, опушен и подмокрен от росата, продължавах щастлив да гоня лъчите на слънцето. По това време  се хвалехме, че в стрната ни има близо 300 слънчеви дни в годината.

                                                               / Каракорум, Пакистан /

                                                              / Гужарат, Индия /

Бях се загубил и прегладнял в една приказна, вероятно най-дива част на Пирин. В такъв момент няма по-хубаво от това да чуете звуците на хлопатари на овце и вика на овчар. По тези места кучетата са половин вълци, но стопанинът им се появи навреме. Беше едър, възрастен, със засукан мустак, сякаш излязъл от вековете. Разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, увита във вестник. Приседнахме до пеещия наблизо поток. Топях залъци от питката в пресния сминдух, овчарят мълчаливо ме следеше с одобрителен поглед и по едно време му стана любопитно накъде съм „ръгнал из пущинаците наоколо“. Мястото беше наистина диво, без пътеки, рядко посещавано от туристи. Разправих как ме тегли зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря нагоре към върховете, да следя слънцето как чезне зад хоризонта.

         – Долу се чувствам натясно. Високо горе няма Рамки, няма лошотии. – така му казах и се приготвих  да си тръгвам, а той занарежда:

         – Синко, синко, обичаш го ти, животот!… – Гласът му се смеси с подрънкването на хлопатарите и песента на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!… – замълча и заклати глава.

         Погледнах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, понякога имах чудесни преживявания. Сега разсъждавам различно, но тогава не ми беше до това кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.

         След кратка пауза овчарят провлачи с мекия си глас:

         – Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и Нея… тая, дека не се е отървал никой. Oни си одят все заедно – и с очи зареяни в потока продължи. – Па и Светлио! Сè и него си подгонùл нагоре. От чернилката си побегна-ал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… – и след кратка пауза отново – А вълчулята, они са сè насекаде… Бегаш, не бегаш, не мож им убега! – замълча и повтори. – … Ама Светлио, он си те пази тебе. Па ти…, ти требе да си… – и ме погледна втренчено. – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! – повтори, като провлачваше думите. За кои пазачи говореше, така и не разбрах. Изпроводи ме с „Дал ти Бог добро“ – най-хубавите български думи.

         По онова време такива срещи бяха естествени. Езичеството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. Вертикала на Планината отговаряше на духовното в мен. Без да знам свързвах това с хоризонтала на живота в града. Долу имаше Рамки, задух. Горе – Природа, светлина. Колкото по-високо, по-чиста. Но хлябът в раницата ми и въпросите, които си задавах, въпреки всичко идваха от града. Горе-долу. Така си бях изградил живота. Имаше и други като мен, но както каза овчарят, много от тях влизаха в устата на вълка.  А на какво бях пазител, тогава не можех да определя. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото и да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих желал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                  /Гужарат, Индия /

                                                            / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

В сайтовете ми ще намерите други пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. 

                                                                                   / Непал /

                                           / Номади на път за Хиршад пас, Пакистан /

Истински номади в класическия смисъл на думата, се срещат все по-рядко. Те са съвсем различни от електронният номадизъм, който завладява планетата,

По начина си на живот, от хилядолетия насам, без да си задават въпроси, тези хора са правили мост между различните култури и цивилизации. Днес модерният номадизъм, заел най-различни форми, ускорено променя света и същевременно неудържимо ни отдалечава от Природата. Самолети, взимани като таксита, фейсбуци, твитери, сателитни антени и какво ли не още, създават виртуални контакти, граници не съществуват между изкуственото заедно. И колкото по-„заедно“, ставаме по-самотни и индивидуалисти.

                                           / Тибет /

Ето няколко идеи, които правят пътуването на класическия номад лесно и пълноценно:

–       Не се сравнявай с никого.

–       Храни се с храната на страната, която обитаваш и я споделяй с другите.

–       Избягвай тревогите.

–       Не критикувай.

–       Не се оплаквай.

–       Заменяй и давай, за да вземеш. Обогатявай се, за да обогатяваш.

–       Губи се, за да преоткриваш света и себе си винаги различни.

                                 / Вакхан коридор, между Пакистан, Афганистан, Киргизия и Китай /

Също няколко библейски мъдрости, свързани с номадизма, валидни за всички времена.

–       Всяко жилище, град, страна, политически строй и връзка са временни.

–       Инсталиране “завинаги” не е възможно.

–       Всяко жилище е „хижа“. Вечен дом не съществува.

–       Всяко застояване на едно място е временно.

–       Всеки успех е временен.

–       Всяка радост (тъга) преминава.

–       Всяко богатство в даден момент губи смисъл.

–       Самото пътуване е също временно.

Това не може  да бъде по вкуса на влюбените в котвите, позлатени или не, нито на хората, блокирали от страх да се огледат, за да изразят себе си, извън това, което им налагат другите. Глаголът еx-istere (лат.) = “излизам от себе си” = съществувам, се изразява във всичко, което не спира да ни предлага живота.

Номадът е обратно на тесногръдия, уплашен егоцентрик, обхванат от себе си.

Тези хора ни показват как единственото нещо, което можем да правим на Земята, е да напредваме и с всяка крачка да търсим възможност да правим обмен с другите.

Светът, в който живеем до голяма степен е носен на гърба на “други” – хора, които не познаваме. Тези “други” се намират по плантации, заводи, мини, къде ли не – по места, по които не ходим. Те могат да са деца или други онеправдани, платени, за да се нахранят оскъдно.

В Хималаите това са гръбнаците на непознати хора, които носят благата ни, често натежали от излишества.

На път към височинни лагери, в разни трекове мъже, жени и деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства, се изкачват на всякакви височини, за да преживеем на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват всекидневните дълги етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар или алпинист…  най-често с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръцете. Нощем, скътани до огъня, те си делят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята, на която живеят. Ние, големите пътешественици, взимаме топла баня в палатка с душ, за да се нахраним след това в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени специално по наш вкус. Рано сутрин, поемаме глътка топъл чай, кафе или шоколад, предварително поднесени в спалния чувал, и спокойно се упътваме към готовата закуска, която ни очаква в палатката за столова.

Тези „други“ често са селяни от долините, тръгнали да получат по няколко рупи или пък младежи, облекли по липса на екипировка училищните си одежди. Със спечеленото те ще си купят нови дрехи и учебници. Без да са по-адаптирани от нас към високите превали, по стръмните пътеки, те се смеят и припяват, докато ние мълчаливо напрегнати, концентрирани в мисли следваме начертаната програма. Те носят багажа ни и са многократно по-живи от нас. Отговорни за конфорта ни, щастливи да ни осигурят добър прием в планината, те са готови на жертви, за да бъдем доволни. Когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи, пестеливо излива няколко глътки в пресъхналото си гърло, без да докосне с устни отвора на чуждата манерка. Урок по етика, който най-често наблюдаваме с почуда.

Без тези носачи ние спираме да сме атлети или герои-покорители на върхове с безгранични тела и силен дух. Завършили поетия ангажимент, тези хора безшумно изчезват в долината, за да продължат работата с ориза и ръжта в полето.

Повечето от нас считат света за свой без да разбират, че са носени от друг свят, за който нямат грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки, жилави крака. Имат широки, нервни стъпала с чуствителност, която измерва до милиметър досега със земята. Те стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти, нямат какво да показват, освен умението си да продължат все едно в какъв терен с товара на челото. Пресичането на снежни преспи е най-трудно. Системата се усуква, губи геометричната си форма, крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачите на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходящата стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешни, ритмични движения в хармония и сливане с терена, което им помага да издържат. Природата им е учител.

Носачите в трекове и експедиции са ме дарявали винаги с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Първите сериозни носачи в Непал са шерпи, дошли от Амдо в източен Тибет. Шерпа означава „народ от изток“. Качествата им по-късно са ги превърнали в планински водачи и организатори, собственици на агенции и лоджове, а напоследък в скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име от тази етническа група, се промени от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпи на Еверест. Говори се, че той, а не Хилари, първи е сложил крак на най-високата точка на планетата, подробност останала в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за връх Анапурна е щяла да завърши трагично – една от историите, изпълнени с достойнство, каквито има много, свързани с границата на човешките възможности. Още повече са свързаните с човешки слабости. В планината всичко излиза наяве.

Шерпите, едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, днес са над сто хиляди. Между тях има и много псевдо шерпи, заложили на името, за да спечелят с името.

Якът, камилата, магарето, също имат яки гърбове с ненадминати качества…

Свалям шапка с на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимален багаж, без подкрепа на носачи покоряват гигантите във високите планини.

                                                                           / Непал /

В Острова на съкровищата Роберт Луис Стивънсън казва: “Не пътувам, за да отида някъде, а тръгвам заради самото пътуване. Важното е да бъдем в движение.”

                                         / Тибет /

По време на път нещата се нагаждат. Човек се адаптира към обстоятелствата, те го променят, той оставя следи след себе си и се прибира различен. Отвъд хоризонта, добили вкус към широки пространства и предизвикателства, откриваме нови качества в себе си и копнежът за нов път вече не ни оставя. Човекът-номад е вестонодец. Вестите, които носим, отговарят на качествата, които сме развили в себе си. За търсещият дух светът е провокация, стимул да надмине себе си. Добрият обмен с другите събужда творчески елементи, връщаме се обогатени и доволни от себе си.

                                       / Аржентина /

„Отивай далеч. Оставай дълго и задълбочавай. Дано слънцето да изгрява по два пъти преди да заспиваш.“ Неизвестният автор на тази мисъл е винаги на път.

                                         / Пуна се Атакама, Аржентина /

Смисълът на пътуването е човек да се превръща все едно къде във всичко. Окото да следи светлината и да се учи да лови бягащите сенки. Многословието да се стопява в тишината, натежала от смисъл. Животът и смъртта да се сливат в осъзнатия момент. Пламъчето в гърдите да разгаря вътрешния огън, двигател на човека-пътник

Всички ние сме винаги НА ПЪТ.

                                                                     / Намибия /