Средата на октомври е.  Намираме се в измисления от камиларите уигури базов лагер на Гашербрум в Каракорум на около 5000 метра, заобиколени от няколко осемхилядника. Реално такъв не съществува защото осемхилядника не е покоряван откъм китайска страна.

Заспивам в палатката си осветена от кристално ясната луна, близка до пълнолуние. Рано на следващата сутрин есенните  треви навън са побеляла от неусетно преминалия през нощта снежоносещ облак. Радвам се като дете на първия сняг в живот, кйто може да бъде само прекрасен. Сменям маратонките си със сериозни обувки и хуквам да снимам и да изпреваря слънцето, което след няколко часа ще ми отнеме фееричната бяла премяна наоколо.

                                                                  / Гашербрум в дясно /

Формите на околните осем хилядниците забили снаги в небето, на бял фон изглеждат още по-могъщи.

                                                        / в дясно началото на ледника на Гашербрум /

Минават няколко часа и белият свят се стопява така бързо, както се появи тази сутринт. Остана хубавият сън, който ще ме съпровожда можду многото други.

Самият живот не е ли поредица от добри и лоши сънища?

www.pastoukhov.com – Галерия 12 (сайтът е във влаш и скоро ще бъде преобразуван )

Кашгар е важен кръстопът между Киргистан, Тибет и Пакистан. В миналото в продължение на векове е бил най-глоемия оазис по пътя на коприната между пустинята Такламахан, Памир и Тиан Шан. Провинцията Xinjiang означава « Нова граница », част от бившия Тюркестан, а сега чувствителна зона в експанзията Китай. Уигурите, с език близък до турския, знаят за България, наричат я Булгаристан. Няколкото думи като тешекюр, машаалах, гюзел… отварят врати и ни сближават. Китайците се държат много лошо с местното население, чужденци се виждат рядко. Атмосферата отпреди няколко десетилетия е съвсем различна.

Каракорум е най-могъщ сред  планинските масиви на земята. Между Индия, Пакистан и Китай в 500 километра са събрани няколко стотин 6-7 хилядници. Преди няколко години открих тази могъща Природа  откъм Пакистанскан. Сега ми се отвори възможност да вляза в същия масив откъм Китай, където К2, Гашербрум, Брод Пик, заедно със седемхилядниците наоколо са естествена граница между Китай и Пакистан. Граничните зони, винаги трудно достъпни, са най-интересни.

Ленин и Сталин са считали, че огромните човешки жертви са нищо спрямо идеята  да се построи светло бъдеще за всички! Политиката в областта Ксингжианг не е различна. Населението от уигури е жестоко  доминирано.  Над един милион са затворени в трудови лагери. Хората са поставени под непрекъснат наложен контрол под звуците на сирени, по широките булеварди денонощно циркулират полицейски коли. По всички улици  се разхождат въоръжени военни и полицаи с палки и щитове в ръцете. Поставени са филтри, инсталирани пред всеки магазин и подлез. Бюра за проверка има на всяка крачка. Старата част на града е запазила облика си на крепост, но огромните й стени и тесните калдъръмени улички отвътре са строго пазени от китайците.

В импрегнираните с история улици на стария град са залепени портрети на квартални активисти,  следящи за реда, с привилегии, както нашите квартални отговорници от времето на строежа на комунизма. Използват добре познатият почин, самият народ да следи ближните си. Това ме връща 40 години назад и със скрит фотоапарат снимам  познатите картинки в съвременен по-техничен брутален вариант.

След Кашгар поемам към покитайчения Ташкурган, вековен град по пътя на коприната. По улиците по същия начин циркулират полицейски коли, свирят сирени. Намирам се недалеч от граничното разконение между Ласа и Кашгар, близо до Пакистани Хайуей с най-високия автомобилен пас на земята. По пътя преспивам в мизерна барака пред езерото Каракол между Мустаг Ата – « Баща на Ледените Планини » 7456м и Конгур Таг 7719м.. Имам специално разрешение от военните за района, но това не помага особено, защото не ми е позволено да преспя в юрта на местни киргизи. Снимам само върховете наоколо с няколко от местните киргизи и техните стада. Мустаг Ата със заоблената си форма, е стара мечта да го спуснем с приятели алпинисти от София.

По пътя срещам няколко скъпи коли на богати китайци, които безпроблемно циркулират, където си искат. . Модерно облечени китайски дами се фръцкат  пред езерото Каракол и си правят селфите пред отражението на седемхилядника.

Връщам се в Кашгар, от където след тридневно пътуване с безброй военни контроли по пътища, разширени за военни маневри, с  група от трима приятели стигаме до граничния град Илик. Отново бариера, прашен път, контрол и най-после среща с камиларите, с които ще направим малка експедицията към К2 и Гашербрум.

Изправен пред  съвършенната архитектура на планината, лещите на обектива заместват думите и  отразят това, което не умея да нарисувам, да изсвиря или да предам в стихове.

                               / Кашгар /

                              / Най-голямата статуя на Мао в Китай /

                          / Отговорнички за реда в  Стария град в услуга на полицията /

                                        / Квартални отговорници  /

                       / Смяна на квартал, означава показване на документ за самоличност /

/ Старата единствена чайна в стария град, където възрастните се събират и споделят каквото могат /

                                         / Сирените на коли свирят под крепостта  /

                                       / В огромния Неделен базар, се хапва чудесно /

                                       / Най-големият пазар за добитък през вековете /

                                       / При езерото Каракол и Конгур /

                                        /  Мустаг Ата /

/ Конгуртаг /

                                         / Илика, последен военен пост и среща с камиларите /

                                  / Долината на река Шаксгам /

                                             / Първи лагер /

                                                     / На път към условния базов лагер на К2 /

                                   / Пред Агил Пас (4800м.) и разклонение между К2 и Гашербрум /

                                              / Аргил Пас /

                                                         / В дъното крайчец от ледника на Гашербрум /

                                                                     /Гашербрум/

                                                      /Ледникът на Гашербрум /

                                          / Ледника на Гашербрум /

                                              / На път за К2 /

                                             / К2 в дясно, Гашебрум от ляво /

                                          / К2, Chogori, малко след изгрев слънце /

Групата ни не е пригодена, за да отидем навсякъде, където ме тегли страстта към Планината. Само си представям връзката между ледника на Гашербрум и този на К2 с невероятни гледки към двата осемхилядника, вероятно все още не снимани професионално . Разбирам, че преди десетина години словенски алпинисти са минали по тези места, на които мога само да завиждам. С камилите  се налага да заобиколим огромните масиви с  многократно пресичане на реката Чазам, за да  навлезем поотделно в двете долини, за да се поклоним пред могъщите осемхилядници.

                         /Пасу – разклонение към Чипурсан, Бабагунди и към Хиршад пас за Вакхан Коридор/

Вакхан Коридор, е създаден от англичаните и руснаците след Втората световна война. Тази долина от 200 километра, разположена между Киргизстан, Пакистан Афганистан стига до високопланинския пас Тагерман Чу, който е на границата с Китай .

                                                    /Вакхан коридор, Афганистан с поглед от Хиршад пас/

На това място се събират трите планини-великани – Каракорум, Тиан Шан и Памир и представлява най-кратъкият път на коприната, през който са минавали  керваните от Китай към Киргизия и Узбекистан. От там е избрал да мине и Марко Поло.

                                           /поглед към Вакхан коридор, Афганистан откъм Хиршад пас/

Откъм Пакистан, недалеч от Хиршад пас, който прави връзка с Вакхан коридор, за късмет срещам номади киргизи, след които тръгвам, за да надникна отвъд границата по места забранени за туристи.

Районът е твърде беден, отдалечен от всичко и без интерес за талибаните.  Туризмът в тази фантастична многострадална страна, е опасен, въпреки че английската агенция http://www.untamedborders.com/ организира вече трети международен маратон и ски през зимата за някои по-луди пътешественици.

Номадите киргизи заменят ориз и неща от първа необходимост срещу добре отгледан добитък от овчарите Вакхи, жители на Коридора.  Пасищата  около огромното езеро Чакмактин са най добрите в района.

Местните жители не ползват пари. Това е вероятно последното място и не за дълго, където чистия безпаричен обмен е все още възможен.

                                                                      /Номад, киргиз, Вакхан/

                                                                  /Жена Вакхи, Чипурсан, Пакистан  /

Повече фотографии ще намерите в сайта www.ivan.pastoukhov.com в 23-та галерия.

Китайците  са живяли винаги и продължават да живеят с идеята, че обитават  “Империята в Центъра”. Китайският прагматизъм от близо пет хиляди години е свързан със земята и елементите в Природата. Това не пречи никому, освен че днес към френетичното строене в страната, се добавя експанзията на китайците в света с желание да изместят Америка и да покажат, че продължават да са това, което за тях са били винаги в историята. “Напредваме, дори да се наложи половината народ да измре, за да нахрани другата половина…” – е цитат в бележника на последователя на Сталин – Мао Тце Дунг.

Китаецът в общия смисъл няма чуство за индивидуалност, народът без да роптае, е винаги жертва на поставените идеи.

Гардзе, на 3400 метра, се намира между многобройни нови, стандартно построени градове по пътя към Ласа. Населен е с все повече китайци, смесени с  тибетското население кам-па от провинцията с бившото си название Кам.

Ушу е следващия модерен китайски град на 3850м, разрушен и построен отново след голямо земетресение през 2008-ма година. В дневника си отбелязвам: “ Тук всичко е ново, лъскаво, стандартно и плоско, без нищо естествено, включително местните Кампа, които зяпат разсеяно и се шлаят между появилите си тук-там богати туристи-китайци. От канала на банята в стаята ми излиза голяма хлебарка, идва китаец, който от един час опитва да оправи разваления душ, за да мога най-после да се окъпя…“

На път съм  да снимам малкото останалите автентични Кам-па, жители на бившите тибетски провинции – Кам и Амдо, сега част от Сишуан и Кингхай в западен Китай. След това ще сляза на юг към някои етнически групи в Юнан  до границата с Виетнам.

“Разбойниците-благородници” е името, което първата жена репортер и фотограф на двайстия век, парижанката Александра Дейвид Нийл дава на тези вероятно най-добри ездачи в света. През 1911 година, епоха, в която в Европа жените са били възпитавани, за да създават удоволствие на  мъжете си, тази забележителна пътешественица заминава за 18 месеца в далечния Ориент с желание да има духовни преживявания и се връща от Тибет 13 години по-късно с огромен писмен и фотографски материал.

Близо сто годишна, тя продължава да прелиства с носталгия албумите си от Кам, страната на кам-па, „разбойниците–благородници“.

По време на китайската инвазия за кратко време Кам-па успяват  да удържат армиите на Мао и създават сериозни проблеми на правителството. Те се появявали неочаквано, избивали много китайци и светкавично изчезвали. По своя инициатива те отвлекли Далай ламата от Потала, за да го извадят на сигурно място в Дарам Сала в Индия. Дошло им в повече да наблюдават политиката на примирие на любимия си Далай лама с китайците, включително това, да пише стихове за Мао.

Повлиян от прекрасните фотографии на Тициана и Джиани Балдизоне, проследили пътя на Александра Дейвид Нийл, реших да посетя същите места. По пътя към провинцията Кам понякога има сериозни свличания и пътуването с автобус или камион е неимоверно трудно. Местните хора по селата  се страхуват да говорят и да ви погледнат в очите. Разрешение за посещаване на Тибет е невъзможно.

Кам-па вече не са същите горди мъже с орлови погледи. Във фотографиите се усеща само повей от богатото минало.

Китайският народ е възпитан на подчинени. Средният китаец живее с амбицията да се нахрани добре, с надежда да спечели пари, за да си построи дом и по-късно да пътува.

Конфуций е реабилитиран с политическа цел, Буда е превърнат в политическа фигура.

Кам и Амдо са стратегическа зона и модерна дестинация за новите, богати китайски парвенюта. Мощни  западни коли летят по широки асфалтирани пътища, построени за военни цели. На местата на бомбардираните преди години манастири се сеа построени лъскави постройки, населени с млади „прогресивни“ будисти.  Китайци със скъпи фотоапарти, посещават прилежно организирани местни фестивали. В отдалечени долини до новопосроените градове, където е имало традиционни празници, сега официално се организират състезания на коне, борба на бикове, на овни и петли, забавни за народа и за богатите посетители. Излизането на чист въздух и прохлада по високите тибетски плата е превърнато в мода. В задръстване по пътя  се запознавам с богат китаец, собственик на  джип Хамер. Впечатлен от фотоапаратите, той ми предлага да му направя компания до Ласа. „Нямам разрешение“ – отговарям – „Няма проблем, ще уредим нещо.“ – беше отговора.

Средно съсловие в Китай е едва зародено. Има хора с много проблеми, едно малцинство без, но ентусиазмът за величието на Китай е всеобщ.

След дългата опустошителна забрана на Мао, днес будизмът, превърнат в полезна политика за овладяване на масите, процъфтява. Разрушените манастири и масово избитите монаси са заменени с блестящи златни Буди във видими от далеч строежи, населени от десетки хиляди млади монаси китайци и китайки, смесени с малкото оцелелеляло население отпреди “модернизацията”.

Наред с разочарованието, фотографиите ми напомнят някои грабващи моменти в мащабите на една огромна трудно разбираема страна изпълнена с ужасии и мъдрост.

Във все по рядко срещаните юрти на номади, понякога има телевизор най-вече с пропагантни програми. Имах болезнено усещане за края на един безвъзвратно загиващ свят.

Китай, въпреки всичко продължава да бъде извор на вековната Източна мъдрост, обратна на детерминизма, с който е пропит Западния свят. Ин и Ян са взаимно свързани – в света няма нищо сто процентово!

Водачът Кунчок, с който споделям пътуването – на фотографията виждате майка му –  не се приема за китеац и държи да бъде кам-па. От няколко години той опитва да вземе паспорт, за да излезе от страната. За целта е необходимо прилежно досие с одобрение от партийното бюро в родния му град. Вероятността е малка. Желая му от все сърце желая успех. Той беше чудесен спътник, връзката ни се превъна в приятелство.

В далечината се вижда свещенния връх Миния Конка 7556m, а на долната фотография – молитви, носени от вятъра…

В блога от април 2009 година ще намерите повече фотографии от тази област.