През 1990 година на тръгване за Индия за първи път сложих в багажа си малък фотоапарат, ако намерех случай, да споделя интересни моменти от пътуването.

Атмосферата в страната, съвсем нова, богата и най-вече автентична, ме грабна веднага. Изщраках няколко филма и кутийката с обектив изостри желанието ми да се концентрирам по-добре. Увлече ме възможността да фиксирам на лента привлекателни неща, които миг след това се променяха или  вече не съществуваха. 

В момента на снимане, обхванат от приятна тръпка, усещах съпричастност. Когато липсваше ситуация или интересен сюжет, желанието да се случи нещо, сякаш предизвикваше обстоятелствата. Беше възбуждащо, подобно на хазартните игри. Усещах някаква странна алхимия между желание и случайност. В Бенарес, след това в Бадринат и Ришикеш по устието и изворите на реката Ганг усещането се засили – разбрах, че винаги съм искал по някакъв начин да спирам хубавите, винаги неповторими моменти, усещани в живота. Откривах света на фотографията.

Всъщност не държах да показвам или да сътворявам нов концептуален свят – светът беше налице. Търсех да докосна живеца, скрит в потока на живота и по възможност да го задържа в кадъра. Та не беше ли именно това, което ме беше вълнувало винаги?!

В съзнанието ми витаеха други интереси, но те не можеха да се сравнят с удоволствието да материализирам усещането си върху лента. Да снимам с необременен от задължение поглед, беше нещо велико! Във фотографския кадър успеех ли да предам интересна история, моята лична също участваше, при това обогатена от видяното. Според погледа и въображението на зрителите, историята в една сполучлива фотография, дори затворена в рамката на кадър, щеше да се превръща в безкрайна. Тази „рамка“ беше различна от тези,  които налага живота. 

Фотографията ме грабна и постепенно се превърна във вътрешна принуда. Но да не избързвам. За да смеля новото си откритие, бяха необходими години.

Това беше едно първо просветване на дългоочакваното зазоряване в лабиринта на живота ми.