Как се роди фотографията в мен
2025
През 1990 година на тръгване за Индия за първи път сложих в багажа си малък фотоапарат, ако намерех случай, да уловя интересни моменти от пътуването.
Атмосферата в страната, съвсем нова, богата и най-вече автентична, ме грабна още на път за Пондичери в градовете Путапарти и Тируванамалаи. Изщраках няколко филма и кутийката с обектив изостри желанието ми да се концентрирам по-добре. Увлече ме също възможността да фиксирам на лента привлекателни неща, които миг след това се променяха или просто вече не съществуваха.
В момента на снимане усещах приятна тръпка и съпричастност. Когато липсваше ситуация или интересен сюжет, желанието да се случи нещо, сякаш предизвикваше обстоятелствата. Когато липсваше ситуация или интересен сюжет, желанието ми да се случи нещо сякаш преди звикваше обстоятелствата. Беше възбуждащо, подобно на хазартните игри. Получаваше се някаква странна алхимия между желание и случайност. Всичко това ставаше още по-ясно в Бенарес, а след това в Бадринат и Ришикеш по устието и изворите на реката Ганг. Откривах света на фотографията.
Всъщност не държах да показвам или да сътворявам нов концептуален свят – светът беше налице. Търсех да докосна живеца, скрит в потока на живота и по възможност да го задържа в кадъра. Та не беше ли именно това, което ме беше вълнувало винаги?!
В съзнанието ми витаеха други интереси, но те не можеха да се сравнят с удоволствието да материализирам усещането си върху лента. Да снимам с необременен от задължение поглед, беше нещо велико! Във фотографския кадър успеех ли да предам интересна история, моята лична също участваше, при това обогатена от видяното. Според погледа и въображението на зрителите, историята в една сполучлива фотография, дори затворена в рамката на кадър, щеше да се превръща в безкрайна. Тази „рамка“ беше различна от тези, които налага живота.
Фотографията ме грабна и постепенно се превърна във вътрешна принуда. Но да не избързвам. За да смеля новото си откритие, бяха необходими години.
Това беше едно първо просветване на дългоочакваното зазоряване в лабиринта на живота ми.
В този ред от мисли опитвам да сравня Южна Америка с Индия, страни в които беднотията боде в очите. Но докато в пропитата с духовност Индия, индиецът от хилядолетия е сложил ред в екзистенциалните си проблеми и приема беднотията естествено, в Южна Америка тя е грозна, на места дори плашеща. Освен това контрастът между бедни и богати е изпълнен с омраза.
Ако изключим очарованието от пейзажите и богатата история на индианците, ако откъснем очи от колоритните им наметала и шапки, не може да не се запитаме от къде идва неприкритата болка в очите на голяма част от населението.
Отговор за това дойде следващата година в Перу, където снимах в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско и Мачу Пикчу. В страната човек пътува безпроблемно, има лесен контакт с местните, лесно се създават приятелски връзки. Красотата на природата и остатъка от културата на инките ме караха да забравя проблемите и въпросите, които ме тормозеха в предишното пътуване.
Кръстосвайки страната, шофьора ми спря до малко селце, където на голяма поляна до пътя, се развихряше шумен празник. На дълги маси имаше небрежно разхвърляни храни и бидончета с бира, която се лееше на воля. Имаше и нещо по-хард, защото местните бяха здраво дръпнали. Оркестърът поддържаше един и същ ритъм, но това, което най-вече привлече вниманието ми, беше шарения петел, вързан за краката с главата надолу на въже, опънато между два пръта. До тях няколко коня нервно потропваха с копита. Оставихме колата на шосето и с шофьора ми се приближихме, но никой не ни обърна внимание. Снимах, колкото да маркирам мястото и тръгнах към колата с известно съжаление за изгубеното време, но няколко деца ми пресякоха пътя и ме обградиха без да ме пускат да продължа докато не разберат от къде идвам. Аз пък ги запитах защо петелът е вързан по такъв начин. Обясниха ми, че който с коня си го достигне и улови между прътовете, става герой на празника. На майтап ми се прииска да опитам, децата ми се зарадваха още повече и се върнах обратно. Обхванати от по-сериозни занимания, местните нямаха вид на угрижени за петела, заел царската йогийска поза (ширшасана или свещ).
Подадох фотоапарата си на шофьора и с помощта на две по-здрави момчета яхнах първия под ръка жребец. Шофьорът ми явно имаше око за снимане, защото улови момента.
Контактът ми с коня беше добър, но за останалото не успявам да се влюча на тяхната дължина на вълната. Мърдане няма, хващат ме под ръка и се упътваме към близката църква на селото, където колим петела пред кръста на Христос. От този момент вече сме кръвно свързани. Грешка няма! През цялото време оркестърът не спира да свири меланхолични мелодии, а кметът обявява тържествено, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя малко песос за сполуката на селото. Обяснявам, че в моето село София имаме чудесен кмет, който може да бъде още по-Падрино от мен и така ще укрепим вече създадената връзка между двата града. Няма как, за случая отпивам от свръх киселата бира, главата ми се завърта, говоря, както комсомолския ни секретар преди много години в училище. Наоколо всички са пияни и не разбират глупостите, които разправям. По време на всеобщия екстаз, оправният ми шофьор незабелязано е приближил колата зад църквата и деликатно ми прави знак да изляза. Баньо, баньо – питам за тоалет, излизам от милото тържество в църквата и се спасявам.
Връщам се към тъгата в очите. Едва след представлението в църквата започна да ми става ясно какво е направил сеньор Кортес, както и всички човеколюбци-християни след него. Индианците живеят в смесица от християнството, с което са ги задължавали да живеят испанците и старите си, прекъснати традиции, без да спират да си помагат с домашно направените си питиета. Това ги вади от празнотата, характерна за хората без ясна вяра и идентичност.
На фотографията – Мачу Пикчу рано сутрин, обърнат, с профил на човешка глава.
Коментар