Из преживяното: 1983 година (Върбан)

3 Март, 1983 година

         « Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще спим в бусчето на Жирар.

         Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.

         Французите възбудено дърпат нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Ясен е необичайно мълчалив.      

         „Чоче, досега не са ни правили такава партина, потръгва ни. Така ще става и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му е малко вял.

         „Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, после каквото сабя покаже…

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта стои все така закована.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

        Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили по ръбовете нямаме желание да се върнем обратно. “Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине.“ – казваме и продължаваме мобилизирани максимално бързо към заслона.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, малко нервен и тревожен.

„Чоче, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да съм оптимист.

         „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“ – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.      

         Връзваме ските на раниците. Всички, освен Ясен. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         „Този път сме четирима!“ – чувам Ясен да говори като на себе си.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него е Ясен. Продължава да държи ските в ръка, щеките в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни. Това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.    Викам още по-силно: „пъстървата е в тигана-а!“.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

          Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:

         „Да до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира. Неочаквано отвътре в мен прозвучава старото познато: „всичко е наред!“

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева също повтарят: „всичко е наред!“.

         Миг и вечност са едно и също нещо.

         Хълцам от болка и радост.

       „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям „всичко е наред!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.

         Ужасен трясвам телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.

        „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Този път без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да, но батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда се прекъсва. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.

         Ясен остава горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето наистина се влошава. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злините бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни. А само те правят света поносим и изобщо възможен.

         Разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина, ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и разочарования.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Овчари

bergers                                               / Раджастан, Индия /

bergers-6                                         / В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че компанията на един овчар понякога може да се окаже  по-интересна от тази на някой първи министър. Разбира се нямам предвид овчар, който псува стадото на майка, а естествената връзка с хора сред Природата, обитавани от жив дух, които напомнят на първите пастири, духовни бащи на човечеството.

bergers-4                                              / Раджастан, Индия /

bergers-7                                     / Планината Атлас, Мароко /

bergers-4 - copie

Историята, която ви разправям е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Понякога се губех, заедно с Природата откривах себе си. Вечер се лучваше да избутам жарта, за да преспя на топлата земя. Рано сутрин се събуждах опушен и измокрен от росата се сушех под живите лъчи на изгряващото слънце.

bergers-2 - copie 2                                                   / Каракорум, Пакистан /

bergers-3                                                   / Гужарат, Индия /

Веднъж се загубих в Родопите. Бях прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатарите на овце с вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, като излюпен от вековете. Заговорихме се, той разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, повит във вестник. Приседнахме до шумящия наблизо поток, аз топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно на къде съм ръгнал из пущинака наоколо. Мястото беше наистина забутано. Казах му как ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря висините, да гоня слънцето и да губя поглед зад хоризонта. Приготвих се да тръгвам, а овчарят занарежда: „ Синко, обичаш го ти животот… – Гласът му се смесваше с подрънкването на лопатарите и шума на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио  му живот!“ Гледах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой каквофаща“ от „пустио му живот“.

След кратка пауза овчарят провлачи отново: „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – стоя малко така, загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори като провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи

Такива срещи по онова време бяха естествени. Шаманството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. А вертикалата на Планината отговаряше на духовното в мен. А на какво бях пазител, не ми беше ясно. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих искал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

bergers - copie 2                                           / Кашмир, Индия /

bergers-2 - copie

 

bergers-3 - copie                                                  / Кашмир, Индия /

bergers                                                   /Гужарат, Индия /

bergers-3

 

bergers

 

bergers-3 - copie 2                                          / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

Ако харесвате Индия и обичате фотография, в www.ivan.pastoukhov.com, в галерии 8 и 9 има пресно направени фотографии от Гужарат и Раджастан. 

Rajastan-3                                                                      / Непал /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и тези на града. Кузман, домакинът на Станцията за Изследване на Космични Излъчвания ни събра, няколко  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни още от малки ни подариха Планината, която по-късно се превърна в оазис и спасение от групировки и организации под водачеството на Единствената Управляваща Партия. На върха се получи малък, свободно дишащ микро климат.  Небосводът над главите ни, с хоризонти отвсякъде, с изгреви и залези, винаги различни, ни отвеждаше във въображаеми светове. Фантазията ни се смесваше с изгарящи въпроси, търсехме границите на възможното между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложени идеи.

                                     / поглед към Пирин от връх Мусала /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. През зимата бяхме приятели със снежните виелици и бури, обичахме да рискуваме, а Планината ни приемаше, защото я обичахме. Лятно време дишахме свободно сред аромата на  цветя и шума на потоци, пишехме стихове без микрофони над главите и градяхме смели планове. Желанието да превръщаме невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  живота в естествения му вид.

                                      / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на Пирин от Предела до Мелник минаваше през Мусала. За Алпи и Хималаи само мечтаехме – те бяха за определени другари, на които опитвахме да не завиждаме. Местните вертикали ни бяха достатъчни.

                                                  / Връх Мусала, поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици и метеоролози. Лифтове откъм Боровец все още нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на върха, принадлежност на БАН и се връщаха обратно към хижа Мусала. Сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с уреди за изследване на космични лъчи.

Сред хората се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична е един от тях. На него дължахме заедно с приятелството – птици с еднакви перушина летят заедно – и гостоприемство с атмосфера, която ни връщаше на върха.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

С въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, Кузман направи лифт за ски.  Добави също телефон и прожектори за нощно каране.  Към микроклимата за свободно творчество и рафинирано епикурейство се включваха метеоролози и военни, които добавиха приятелството си с чудесни моменти заедно. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха. На осемдесет години тя направи усилие да вземе първия си урок по ски при езерото, където понякога си сваляхме банските за да „нямаме разлика“ (слънцето сякаш беше по-щадящо от днешното половин век по-късно). “Дворът” и Космична ни осигуряваха полетите, от които се нуждаехме.

         / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един слънчев следобед  рисунките ни по пухкавия сняг под върха се провалиха, въжето на лифта се скъса. Кузман ни събра с Върбан за урок по свързване на метално въже.  Междувременно северозападният вятър се засили и без да се усетим, увлечени в новото занимание натрупа сняг върху козирките на върха. Беше студено, опитвахме да превърнем трудностите в удоволствие и споделяхме по няколко глътки водка, когато силният пукот на заформилата се при върха прашна лавина ни изненада и понесе към езерото.

                                                   / Мястото на  лифта /

Изплувах като делфин, с уста отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо, без да мога да опипам излязлата над слепоочието ми подутина. Съвсем наблизо изпод снега  изригна Върбан и се развика на трудно разбираем език, накрая разчлени, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо с равен глас и лека нота на хумор: « как сте бе момчета? » (този човек и да искаше не знаеше да се нервира). Въжето от лифта се заплело в обувките му, снегът го « обходил, просто преминал през него, оставил го жив »! Счупено нямаше никой между нас. Шокът от удара и студа ни тресеше с растяща, удивителна амплитуда. Ски, ръкавици шапки, якета останаха под лавината до лятото…  Загърнахме се с одеалата от близкия заслон. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-високо. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението раздвижва кръвта. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг-понг. От едната страна до главата ми кофа със сняг за подутината, от другата – тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на ресторанта Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решиха, че съм преминал през комоцио. Полагаше ми се цял месец домашен отпуск с уговорката да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах горе на леч при Кузман и орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                 /На Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

         /Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

02Cat s ridje - copie

За който го познава, Пирин е „най-красив си на Земята“, както се казва в песента. Близо до заслона във форма на малка дървена кутия “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, топлата и студената светлина едновременно се разстилат върху страховития мраморен масив.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, ни дава или отнема според каквото носим в себе си.  Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни учи да се справяме и да преоткриваме живота според обстоятелствата.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета. Без добра екипировка, порива в сърцата беше достатъчен и Планината стимулираше свободата, която си давахме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба. Приемах го за политически неутрална професия. Задавах въпроси свързани с човешкия ни път, с ролята ни на земята, за социалните зависимости – очевидно не да строим комунизъм и да бъдем равни помежду си под вечен контрол. Имах щастливи моменти, но имаше нещо съществено, необяснимо какво, което липсваше.  С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си, както ставаше в „Хиляда и една нощ“ и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да се реализираме „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но бягахме отново, далеч от всички. Планината ни приемаше, защото я обичахме.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи, Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся истини за земята и хората. Правех го за двама ни.

01 Refuje, Pirin - copie

След неколкогодишно лутане без работа отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина и по този начин да стана легален в обществото. Имах чувството, че Върбан ми дарява виното с пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин.

По-късно виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света за двама ни.  В живота по някакъв начин всичко е свързано и няма място за разочарование. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и малката спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес  съзнавам още по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „отвъд хоризонта“ с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат, да няма насилия и да бъдем всички истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: