ВЪРБАН (Из преживяното – 1983 година)
2018
3 Март, 1983 година:
С бусчето на Жерар късно вечерта се настаняваме да преспим в началото на гората под хижа „Яворов“. Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между натежалите от последния мартенски сняг вековни мури. Боровете припукват ритмично, от клоните им се сипят феерии искрящи снежинки. Ранобудната Планина, по-красива от всякога, ни приканва да тръгваме.
Французите, приятно възбудени, натиснали здраво пантите на ските, дръпват нагоре. С Ясен ги следваме по утъпканите следи и още преди обяд подминаваме запустялата хижа „Яворов“.
Времето е чудесно, но Ясен е необичайно мълчалив.
– Чоче, виждаш – досега май никой не ни е правил партина. Потръгва ни. Така ще бъде и занапред! – опитвам да окуража приятеля си.
– От твоите уста в Божии уши! – усмихва се Ясен, свръхчувствителен и по-реалист от мен, но със същия вял поглед.
– Ще успеем! Имай търпение. Знаеш, ако не сега, ще стане по-късно. Айде, зарадвай се най-после! – провиквам се няколко метра след него и двамата, унесени в мисли, продължаваме по следата на франсетата.
За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на приятеля ми в Либия приключва. Събираме се в Париж и „каквото сабя покаже“.
Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно насочени на запад. На хоризонта, зад Югославия, се е източила тънка, черна ивица. До заслона „Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими не повече от три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термос с чай, Ясен – буркан с мед.
Чертата на хоризонта остава закована, все така неподвижна.
Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж качили до тук, нямаме желание да се върнем обратно. „Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине“ – си казваме и продължаваме максимално бързо към заслона.
Преди три години, по същия ръб, с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електричество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме нощта на броени метри от заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.
Този път сме четирима и напредваме, но дали от либийските травми, или от спомена за голямото мръзнене, Ясен продължава да е тревожен и напрегнат.
– Чоче, пъстървата мърда в раницата ми. При теб е виното. За лакомствата при франсетата да не говорим… – провиквам се на пресекулки с желание да бъда оптимист. – Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват! – опитвам да окуража и двама ни.
Да, но чертата на хоризонта внезапно надебелява и ни връхлита черна вълна с буреносен вятър и суграшица. Връзваме ските си на раниците – всички, освен Ясен, който ги държи с ръка – и крачим по ръба, един след друг, максимално встрани на козирката.
– Този път сме четирима! – чувам Ясен да си говори на глас.
За връщане вече не става дума.
Жерар най-отпред прави партина. В следите му стъпва Ясен. Държи щеките си в едната ръка, ските в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да стегне ските си на раницата и да си служи само с щеките за повече мобилност. И повтарям отново малко ядовито: „Пъстървата е в тигана-а!“.
– Нещата се повтарят! – отвръща Ясен.
И това са последните му думи.
Козирката под нас се отлепя. Краката ми увисват над пропастта, вкопчен здраво в скалата. Доминик и Жерар ме издърпват внимателно върху оголения ръб.
Но Ясен?! Ясен е долу!
Надвиквам се с виещия вятър, крещя неистово над пропастта:
– Чоче! Чоче!
Чувам гласът на приятеля си, накъсан от виелицата:
– Да дой…- де- е… Ня…
Надвесен над черната бездна, искам да скоча при него.
– Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – викат в хор французите и ме удържат.
– Чоче, трябва да издържиш… Ще издържиш… Ще дойдем!… – крещя, без да ми е ясно какво казвам.
В заслона мълчанието е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо – яростен, неукротим.
Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.
Към развиделяване бурята притихва, но мъглата е все така непроницаема. Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не можем да се оправим. Нуждаем се от помощ! Слепешката се спускаме на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.
– Чоче, бъди позитивен… Яж мед! Силен си, ще издържиш… Веднъж нали успяхме! – повтарям на себе си и безутешно въртя ските. – С теб съм… Ще се върна максимално бързо!
Да, но се отдалечавам.
Ниско долу, оставим багажа си на французите и хуквам по долината, същата, по която вървяхме с Йетте преди година. В село Кресна има телефон. Директорът на Спасителната служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е още жив! – повтарям на себе си и се надбягвам с времето.
Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Спирам да потопя пресъхналите си устни в шумящ наблизо поток. После лицето, цялата си пламнала глава.
За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа са замрели и отвътре в мен прозвучава познатата от Каикохе мантра: „всичко е наред“.
Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата трева, всички повтарят в хор: „Всичко е наред!“ Миг и вечност слети в едно!
Хълцам от болка и радост: „Чоче! Чоче!“
Затичвам се отново и повтарям лудо: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“ – сякаш наред с невъзможното, всичко е възможно.
От Софийска спасителна служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Не се притеснявай, подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен.“
Ужасен, трясвам телефона и въртя панически на Кузман. Готов да тръгне веднага, ще се срещнем в гората при колата на французите.
Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, строени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти и аз съм първият.
„Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим“ – развиква се поручикът на местния си диалект.
Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, негово познанство от спецслужбите на УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Има и за мен. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.
В хижата стигаме около полунощ. Спасителите лежат на топло в общата спалня.
– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията. – Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе. Нема страшно…
Занемявам. Кузман захвърля демонстративно значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.
След известно време в долината зад нас запримигват фенерчетата на спасителите, уплашени от реакцията ни.
Изминали са повече от двайсет и четири часа. Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главоболие, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.
Този път, без отговор.
Въжето, с което разполагаме не е достатъчно, за да слезем при Ясен.
На спасителите не можем да разчитаме – вече са били отбой поради новия фронт от запад. От местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен, но акцията е също прекратена – батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда е прекъсната.
Настояваме за помощ – „Не иска да рискуваме.“ – повтарят спасителите, доволни да се приберат по домовете си.
Ясен остава горе. Сам.
В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но сега отказват да ме видят.
Времето този път се влошава наистина. Акции не са възможни.
Вдига се голям шум и родителите на Ясен мобилизират военните.
Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.
За последен път държа ръката на приятеля си – ледена и жива. Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше се и на двама ни да живеем дълго.
Коленичил в снега с камък в гърдите, обещавам на Ясен да живея за двама.
В следващите дни мракът около мен продължава да се сгъстява.
Не ме допускат на погребението на приятеля ми. Седнал зашеметен в леката кола на близък приятел, паркирана до Централните софийски гробища, чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да ми се размине.
Като допълнение на всичко, в местен вестник вече е написано как в компанията на чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият отказал да стават диверсанти. Дали да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, отвсякъде бълват зли приказки. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме стягат като примка.
В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински добри. А само добрите между нас правят света поносим и изобщо възможен.
Започнах да разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.
Живот, който се държи на толкова малко!
След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна с разбиране, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.
След още не малко перипетии се ожених за французойката, която обичах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Вятърът бил силен, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла една епоха на щастливи полети и разочарования.
Коментар