“Двадесет и първият век ще бъде духовен или няма да бъде!”,  казва Андре Малро, френския министър на културата по времето на Де Гол.

След малкия по площ и население Израел в предишния блог, тук искам да споделя няколко идеи за Индия, Бара, както я наричат индусите, която също играе важна роля в развитието на света. В тази най-голяма по жители, трудно управляема демокрация, с най-голям брой бедни и богати, с най-много етнически групи, говорими езици и диалекти, с най-много духовни течения, с най-бързо развиваща се информатика, и с още много други най, чужденецът навсякъде е добре приет.

Индия има безброй лица, в които всеки може да намери нещо според вкуса си. Същевременно,  дори да се развива в тон с останалия свят, тази страна остава загадъчна, включително за самите индийци.

Екзотиките на Индия са се разкрили за западния свят едва през деветнадесети век. Към това се е добавил и интереса на големи философи като Хегел, Нитче, Шелинг, Шопенхауер, но индоманията и особено на английските колонизатори, не помогнало да се разбере същината на индийския дух.

През двайстия век европейски философи и историци, без да ползват достатъчно добре санскритски, се захванали да обяснят и представят комплексната Индийска. За съжаление в анализите им те проектирали европейския начин на картензианско мислене, една от основните причини Индия да остане повърхностно разбрана и до днес.

Големите грешки в санскритските преводи са по-лесно поправими от безбройните дребни нюанси на мисълта, с двусмислия, насложени с многобройни други замъглени концепции. Западното мислене също често смесва понятието религия и философия. Думата “дхарма” например, която на санскритски има религиозен смисъл, има връзка също с юриспруденция и начини на държане. От шестте основни брамански школи или традиции, само една се занимава с идеята за Бога.

Индия е еднакво рационална и ирационална, което не пречи да бъде прагматична спрямо реалността – нереалната “реалност”, реалността и реалната “нереалност” вървят заедно. Всъщност каквото да кажем, обратното се приема също за вярно. В индуизма, както в юдаизма, водещо значение има писмото, а идеята за Бог остава абстрактна. Те имат грижата човек да не консумира несъзнателно от Дървото на Познанието като дават различни имена на божествената енергия, според начина и мястото на проявлението й. За тях божествения свят има нужда от нас, както и ние от него. Санскритските писания са еднакво съществени, както хората с техните действия и отношение им към околния свят. За индиеца да вярвате в Христос или в Ганеш е едно и също, важна е искреността във вярата и респекта към другите.

Напредъкът сред младите хора в Индия е забележителен. Ако идвате от Китай,  единствената по мащаб на развитие и бройка на населението конкурентка на Индия и сте се срещнали китайски студенти, не може да не се учудите от голямата им работоспособност и качество на работа. Китаецът следва наложените му закони без да знае накъде отива и напредва, устремен да надмогне себе си. Той ще ви забележи, ако има интерес и ще ви изостави, за да продължи  наложените му директиви. В Индия младите хора ви приемат за добре дошли в Майка Индия, с която се гордеят и искат да споделят с вас. Те са любопитни да опознаят вашия свят, за да се обогатят. Индийците са будни, приятелски настроени и пълни с въпроси, ще ви покажат снимки на семейството си с желание да разберат повече за вашето.

В епохата ни, където икономиката е цар, Индия недвусмислено е най-духовната страна в света. За съжаление след втората половина на миналия век, тя също започна да търгува със своята духовност. Ашрамите процъфтяха, гурувците, добре адаптирани към нуждите на всеки, станаха на разположение на всички.

Аз също имах период на залитане и се упътих към Индия, за да потърся пряк път към това, което нося в себе си. Отзовах се в градчето Путапарти, до което се намира ашрама на прочутия, Саи Баба. Той имаше амбицията да обедини вярващите по света с идеята, че всяка религия е лъч към върха на една и съща планина. Ашрамът му в Южна Индия притежаваше болница, университет и дори летище за частни самолети. Облякох бели одежди, медитирах, пях баджани, цитирах мантри, в пуджите преди изгрев се завирах под носа на великия Гуру, за да усетя Божествената енергия. Закръгленият гуру с огромни, гъсто сплетени коси във формата на ореол, минаваше пред всеки да раздаде благословия. Облечен в широка оранжева роба, с артистичен замах той материализираше златни кръстчета и други свещени предмети според вярата на всеки и така завърташе главите на последователите си, които бяха готови да вярват всичко, за да се почувстват по-добре. И защо не, но за мен истинският гуру без да се афишира прави необходимото, както всички Големи сред хората.

В духовната фабрика на Сай Баба не усетих нищо Божествено и продължих на юг. Спрях в Тируванамалаи, селце, скътано до планината на Шива в Ашрама на Шри Махариши, свят човек, живял в началото на миналия век. Тук за първи път усетих Индия в цялата й духовна прелест, с усещане за мир, хармония и духовност, които ви изпълват и отварят към нещо различно.

С радостно чувство и нова енергия продължих на юг към Индийския океан град Кошин и Гоа. По пътя отседнах в Пондишери, където ме  насочиха към стара колониална къща, превърната в музей – Ашрамът на Шри Оробиндо и Мер. В обширния двор с разнообразни растения, сред крясъци на непознати екзотични птици, най-впечатляващ беше огромният банян, извисен като пазител над широка, обилно отрупана с цветя гробница. Към нея се проточваше дълга редица от поклонници с по едно цвете в ръцете. Всеки от тях отиваше до гроба, заменяше го с друго и се оттегляше с поклон. Във въздуха витаеше особена тържественост. Лицата на индийците излъчваха мир и благоговение. В Самадхи (името на гробницата и състояние на свръхсъзнание) са положени телата на Шри Оробиндо и спътницата му Мер,– сподели възрастна индийка от опашката и допълни – Мер даряваше всеки с цвете, излъчващо вибрацията, която му помага. Днес продължаваме да разменяме цветя с тази, която знаеше да обича безусловно. Наричахме я Майка.“

Ашрамът се оказа временно затворен за посетители, но произведенията  на Шри Оробиндо и Мер можеха да се закупят в книжарницата от другата страна на улицата. До плейадата на Шри Оробиндо от двадесет и два тома, бяха наредени други издания на английски и френски. Библиотекарката, приказлива, възрастна индийка, с жив спомен за Мер ме изчака да се огледам и сподели няколко думи за Божествената майка, създателката на ашрама, която се грижела за Шри Оробиндо и за всичко свързано с наречената от нея „Лаборатория за естествено човешко развитие“. Названието „ашрам“ не отговаряло на техните цели.

За Шри Оробиндо разбрах повече от собственика на  Гест хауза, където преспах. След дългогодишно отсъствие и блестящо дипломиране в Оксфорд, той се прибрал в Индия. Загрижен за освобождаване на страната, той приложил първи принципа за ненасилие и със съмишленици организирал революционното движение в страната. На първо място изисквал осъзнаване на народа, а революционните действия трябвало да се извършат без агресия в рамките на закона.  След много перипетии, включително затвор, за него станало ясно, че Индия ще се освободи. По-важна била нарастващата опасност човечеството да се самоунищожи от настъпващата сянката на национал-социалистите, както и от галопиращото развитие на съвременните технологии с дъх на атомно въоръжаване. Той се оттеглил от политиката и социалния живот, и с постулата, че човешкият вид не е статичен, започнал да експериментира по естествен, физически път, възможността видът ни да мутира с възможност за ново, разширено съзнание. Той превел и анализирал непознати дотогава текстове от времето на ведическите риши, съпоставил експериментите си с вече правени в далечното минало и създал Интегрална Йога. Малко преди да напусне тялото си, той довършил на блестящ английски език, с „думи, които виждат“ епопеята Савитри от 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

 Възможността човек да мутира по естествен път, а не да бъде превърнат в робот с повишени качества от трансхуманистите, съвременните инженери на бъдещето, ме грабна.

Посетих създадения по идея и планове на Мер град Уровил, символ на свят без ограничения и граници, където на всеки човек се дава възможност да се изрази според ценностите, които носи в себе си, при положение, че го прави съзнателно.

От французите, които срещнах, разбрах че в Париж е създаден Институт за „Еволютивни търсиния“, посвен на работата на Шри Оробиндо и Мер. Оказа се, че директорът на Института в Париж е бил близък приятел с Людмила Живкова. Други двама си спомниха за нея и ми разправиха как Людмила посадила в центъра на града 1300 рози по случай годишнината на България. Добавила и българска пръст към тази на стотина държави, символизиращи единството на света без граници и ограничения. Людмила била възбудена и в речта си говорила за наближаващия край на диктатурите и дивашките отношения между хората. Спомних си веднага как българските власти оповестиха, че на връщане от Индия Людмила е паднала с емболия в банята си. Малко след това Големият Съветски Брат за утеха дари татко Тодор с медал и названието Генерален секретар на Партията (единствената Партия).

В Париж се запознах с творчеството на Сатпрем,и с Дневника на Мер от 13 тома (6000 страници), труд феноменален за  опита на Мер с усвояване на супраменталната енергия, повод да преведа за българските читатели три книги от Сатпрем.

Преди два месеца се упътих към най-високите пътища на Индия между 4500 и 5400 метра между областта Джаму Кашмир и Химашал Прадеш. В трудни за пътуване условия срещах млади индийци мотористи, наели мотори и топли екипи, запалени да откриват родината си. В заледената обстановка те бяха групирани, за да си помагат и опазят от премръзване. На някои липсваше бензин, други лепяха спукани гуми, но бяха винаги усмихнати, услужливи, готови да обърнат внимание на всеки. Преди десетина години по същите места можеха да се видят само камиони от армията.

И една интересна статистика: в Индия изнасилена жена има през всеки 22 минути, докато във Франция през всеки 9 минути.  60% от заемите в банките от индийците се взимат за женитба на дъщеря, за да послужи като чеиз при нас. В кастовата система наред с четирите основни нива, в обществото има над 5000 касти.

По време на Дарий персийската империя е стигала до реката Индус, наричана тогава Хинду (Синдху). По-късно Александър конкурира Дарий, стигна до същото място и вкарва в гръцкия език думата Индия. Браманите, единствените ерудирани в страната, не са се интересували от минало. Те нямали отношение към история и това е причината да имаме оскъдна информация за миналото. За тях бил важен митологичния, символичен и мистериозен израз на думите. Това е причината да не разполагаме с написана история за далечното минало на тази фантастична страна. Наименованието Индия идва от англичаните, наричана от тях „Индиите“, на френски – „Les Indes“, които включвали Бангладеш, Пакистан, по-рано и Афганистан.

В сънищата си виждам Марко Поло с фотоапарат да пресича тези фантастични места, пълни с традиции и мистични фигури…, пък дори епохата преди руснаци и американци да разбият афганската култура и китайците да унищожат Тибетската, а днес и уигурската… Да не говорим днес за Путин, който иска да унищожи най-близката до руската, украинска култура… (Добавям последните изречения 13 години по-късно, препрочитайки този блог по време на руската агресия в Украйна.)