Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

         « В подножието на Пирин се установихме в началото на гората под хижа Яворов. Преспахме в бусчето на Жирар. Сутринта ни събуди кристално чистата зора, просветнала между вековните мури наоколо. Гигантите припукваха, натежали от пресен мартенски сняг. Между едва прокрадващите се лъчи на слънцето от клоните им се лееха потоци искрящи снежинки. Ранобудната планината ни приемаше, по-красива и гостоприемна от всякога.

         Французите възбудени дръпнаха нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено и преди обяд вече сме задминали запустялата хижа Яворов. Наоколо всичко е чудесно, освен, че Ясен още от сутринта е необичайно мълчалив.

         „Чоче, досега не са ни правили партина. Потръгва ни, не мислиш ли? Така ще бъде и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен. Но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Следваме следите на франсетата унесени в мисли. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи, събираме се в Париж и каквото сабя покаже

         Наближаваме билото, франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия като закована се е източила тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » с добър ход са ни необходими около два максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термус с чай, Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта е същата.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере...

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, сякаш нервен и тревожен.

         „Чоче, пъстървата в раницата се раздвижи… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да бъда оптимист.

         « Само веднъж да стигнем, очакват ни само хубави неща! » – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.  

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Ясен. „Този път сме четирима!“ – чувам приятеля ми да говори като на себе си.

         Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него напредва Ясен, който държи ските си в една ръка, щеките в друга и ги забожда в снега при всяка крачка. Ръцете му не са свободни и това ме дразни! Извиквам му да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.

         „Пъстървата е в тигана-а!“ – се провиквам.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Вкопчен в скалата, вися над пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е ниско долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

         … Дочуваме познатия глас, накъсан от виелицата:

         „Да… до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток, после лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и в ушите ми зазвучава старото, познато от Каикохе: « всичко е наред!».

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, всички заедно повтарят: « всичко е наред! ».

         Миг и вечност в едно.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям отново « всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай. »

         Трясвам телефона ужасен и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар очакват да заловят диверсантите. Аз съм първия.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерче на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и са прекъснали акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да но батериите в станциите им са паднали, връзката между двата отряда се прекъсва. « Не иска да рискуваме. Иде нов фронт! » – отговарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощ…

         Ясен е горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето се влошава наистина. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленичил в снега, обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът продължава. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на приятел, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, за да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже само, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как сред група чужденци, млад мъж е блъснал приятеля си в пропаст, защото същият му е отказал да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани между хората от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни. А само те правят света възможен и поносим.

         Разбрах до каква степен болката затваря, озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Намерихме се няколко  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни подариха Планината, а тя се оказа спасение извън групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Трудностите ни стимулираха и без да афишираме в желязната система на режима  създадохме  малък, свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх. Безкрайният небосвод над главите ни, с хоризонти от всички страни, с винаги различните изгреви и залези, ни свързваше с отвъдния въображаем свят, облечен в мечти. Фантазията ни се смесваше с изгарящи въпроси, търсехме границите на възможното между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложени идеи.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежните виелици и  бури, а лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно, пишехме стихове без микрофони над главите,  градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи и Хималаи само мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни стигаше.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове към върха нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и физик, привилегирован да изследва небесните загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше от тях. Станахме приятели и птици с еднакви перушина, които летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, Кузман използва за да направи лифт за ски  и сподели с нас  произведението си.  С таланта си той добави телефон и прожектори за нощно каране. В този микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство метереолози и военни добавиха приятелството си и имахме чудесни моменти заедно. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха, а тя на осемдесет години ни направи усилие да вземе първия си урок по ски. “Дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но животът без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с Върбан урок по свързване на метално въже. Увлечени в новото си занимание не забелязахме как северозападният вятър се засили и с красиви завихряния натрупа сняг под козирките на върха. Искахме да привършим бързо, но с бутилчица водка опитвахме да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина ни понесе към езерото.

                                                                            / Мястото на  лифта /

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо без да мога да опипам излязлата над слепоочието ми подутина. На броени метри изпод снега  изригна Върбан и се развика на трудно разбираем език, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо с равния си глас: « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се заплело в обувките му и снегът го « обходил здраво »! Счупено нямаше никой. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Лавината ни отне всички такъми.  Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  ни раздвижва кръвта. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа от едната страна сняг за подутината, от другата тенжера с бульон от домашна кокошка за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решиха, че съм преминал през комоцио, за което ми се полагаше цял месец домашен отпуск. Уговорката беше да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах при Кузман горе на леч при орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: