/ Бербер, Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа е портрет на художника, а не на модела.“  –  „Портретът на Дориан Грей“, Оскар Уайлд.

Сред художниците и фотографите добрите портретисти се броят на пръсти. Те имат усета да уловят кое от лицата, които показва човек, е най-близо до вътрешното му съдържание.

Необходима е голяма чувствителност, емпатия и заличаване на егото до неутралност, даващо възмогност на модела спонтанно да изрази себе си.

                                                                                        /Бербер, Атлас, Мароко /

Фотографиите са огледало на фотографа. Свързани са с вътрешния му живот и натрупан опит. Външният свят отговаря с това, което даряваме. Животът е обмен на дарове и енергия.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на читателите на блога, любители на фотография.

Маракеш – арнакеш (от арнак на френски – мамя). Така наричат французите този град, където по улиците и в сука, всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Причините са много и са в кожата на мнозинство от арабите, особено ако сте французин. Освен това борбата за оцеляване превръща тази стара (от XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремие град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да бъдат бербери и да будят интерес сред туристите, останалите се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, а го живее – истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Снимам с широкоъгълен обектив поставен ниско под колана, в другата ръка с втори фотоапарат  симулирам да гледам в различна посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи, близки по-скоро арабска зима, отколкото до така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това децата по улиците играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия.  Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим и някои французи с малка пенсия тук се чувстват богати и се преселват да живеят на слънце, с винаги пресни плодове и евтини домашни прислужници.

Местните знаят за България, близо до Истанбул. Това ме отдалечава от категорията западен турист и улеснява снимането. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам понякога маш-Аллах, но без реакция, турския не е арабски. Мюсюлманският свят не е единен – „това ни спасява“ – си казвам на ум, но съм убеден, че бъдещето на света е във взаимно разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, както града, но близостта с Европа го е цивилизовала и не може да се сравни с истински ориенталските сукове, които съм виждал в Санаа и Йерусалим.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена затук – между 500 и 2000 евро. На площада може да се нахраните заедно с народа с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Един огромен, зрял нар струва десет цента…

Мажорел е бижу, известен сред известните градини по света. Интензивно синият цвят на Ив Сен Лоран контрастира зелените палми наоколо и менящата се синева на небето.

Летя обратно към Европа, а в ушите ми като далечно ехо кънти гласа на овчарката, която срещнах в планината Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Догодина красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат да снимам техния празник, в който жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В „арабската пролет“ мюсюлманите отказват да разбират, че даром нищо не пада от небето. Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помагаме сами, за да ни помогне и Аллах. Помогни си сам, за да ти помогне и Господ, казват възрастните хора в България.

Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна, доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години, а синът му в разцвета на силите си, се оставя да бъде победен – бащата да бъде винаги Баща.

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Наблюдава ни отстрани и добавя каквото липсва.

Покойната ми баба, дори в град като София, не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надежда да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината, за да инсталират палатки, изтъкани от черна вълна в закътаните долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посреща със стегната физиономия се представям за мюсюлман. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е едно и също. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец, съответно “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре за багажа отидем при Заид, който е високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай стара сграда, която се оказва училище. Отвътре чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и съвсем спонтанно ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), а по-късно “бербер” или на гръцки – „чужденци“. Те имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци се радват на невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид (с камата на фотографията). На другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, каквато с удоволствие бих споделял цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувчица по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й е с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо – по-красиво, а ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите ще остане скътано в сърцето ми. Аллах е наистина велик!