Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.

Ако за Пакистанския Каракорум решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия и пресичате Ладак, за да стигнете в Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставени на котва house boats. Планинската ви авантюра завършва в страховития Каракорум. Тук се чувствате като малко пясъчно зрънце сред многобройни повечето още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2,  с още три осемхилядника продължават да са голямо предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на красавците Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

Това ражда фантазията ми за реализация в някой от следващ живот, стига все още да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на масивите на Каракорум.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, бях забравил от къде съм тръгнал и моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам – в този град няма нищо старо, дори един хамам, където човек да си натопли уморените кокали.)

След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към превала Хиршад (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природата наоколо, непосещавана от туристи.

Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е  бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Дали ще доживеем до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от варварщини Земя?

Събитията в района на Кашмир дълго време не позволяваха да се посети този вълшебен земен кът на земята. Не случайно в Индия и Пакистан го наричат „земен рай“. Рай на земята не е възможен, а вълшебни кътчета, дори малко, все още има.

 Езерото Дал в Кашмир е такова място. В House boat намирате комфорта и обслужването в замъците на махараджите в Раджастан и Гужарат. Местният пазар в езерото е единствен по рода си, а суфите в старата джамия, която не ви затваря вратите си са рядкост в мюсюлмавския свят.

След тези няколко привилегировани моменти имам намерение да фотографирам в областта Рупшу малкото останали номади, които вече са на изчезване. Номадизъмът се е прехвърлил почти изцяло върху екраните, било с фейсбук, туитър…, телефони, самолети… …, които заедно с промените в климата, са подписали края на свързаните с Природата класически номади. 

А погледът на истинския номад, когато го срещнете, не се забравя! Усещате силата на човека, живял без ограничения, убеден в себе си, с респект към другите. Това са хора непознали граници, освен тези, които им поставя Природата. По дефиниция номадът е човек, реализиращ промените било в движение, било по време на обмяна на стока или култура. Това е обратното на туриста във ваканция, избягал от ежедневието на големия град в добре заслужената ваканция, която по навик трябва да бъде запълнена. (Въпреки, че ваканция = вакуум, празнота.) В общия случай туристът инстинктивно иска да замени нещо пълно от ежедневието си с друго, различно, отново пълно, за което е платил предварително. Да се научи да пътува човек е почти толкова трудно, колкото да се научи да работи. (схема, от която трябва да се освободи, за да пътува пълноценно…)

Номадът е интегриран в околната среда. Той обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Живее естествено, както птицата лети. За туристът във ваканция светът се превръща в сцена, където  ролите в представлението се заплащат. Участието забавлява и провокира, в което се крие арогантността на изискващия турист-зрител. Ето парадокса: туризмът развива икономически дадено обществото, но обръща обекта за туризъм в продукт за забавление и нарушава нормалния обмен на стойности, които по естествен път изграждат обществото. Туристът консуматор плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Той откупва невъзможността да се адаптира към новата среда със средствата, с които разполага. В случая най-лесен е бакшиша. Той освобождава туриста от трудността да се приравни към нещо различно, било привлекателно или най-често екзотично. Липсата на духовност е заменена с долар и вместо сближаване се получава отчуждаване, понякога дори ненавист.

Не губете търпение, след Кашмир, продължавам към Ладак, Нубра, Спити и Рупшу, в северна Индия до границите с Пакистан и Китай (Тибет). През 1996 година по тези прекрасни места срещах номади със стада от Тибет, които не бяха виждали фотоапарат.

За съжаление днес те са на изчезване. Идващите от Тибет са голяма рядкост или са напълно покитайчени. Огнените, орлови погледи на ездачите, говорещи езика на вятъра, вече не се срещат. С промяната на климата, вятърът на четири-пет хиляди метра понякога е изненадващо силен и нетърпим. На стабилно време не може да се разчита. Феноменът е планетарен. Възрастните номади не издържат, а младите мечтаят за света, донесен от туристите.

Недалеч от езерото Тцо Морири с приятеля ми, с който споделям пътуването, най-после попадаме на стада и палатки на няколко семейства Чанг-па, дошли от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза, изненада за жените. Комуникацията, с очи и мимика, допълнена с десетина думи на местен диалект, е достатъчна. На такава  височина въздухът и думите са редки, а въздействието дълбоко.

Веднъж издоили козите, сядаме да пием посолен чай с масло от як (приемлив след третата чаша). Наоколо няколко върхове-гиганти се оглеждат в кристалното Тцо Морири. Орли се вият високо над тюркоазените води на езерото, а хоризонтът отзад ви тегли като магнит да надникнете зад него. Веднъж освободена, душата лети без мярка. Гостоприемните овчари с топла усмивка и отворени сърца поделят с нас насъщното си. Мястото на госта в палатката е свещено. Беднотията не дразни.

Но ето, че както сме удобно настанени и всеки малък жест говори и топли, едно от момчетата със странно втренчен поглед ме приближава и прошепва: “gо out“! Острият тон на гласа с това “махай се” е казано прямо и с болка. Не реагирам, номе свива под лъжичката.

Благодаря на възрастните Чанг-па, видимо не разбрали инцидента. Водачът ни, също огорчен, споделя как новото поколение не понася живота на родителите си. Когато нямат парична изгода, те ненавиждат чужденците, понякога стават дори агресивни. Когато момчетата се увъртаха около мен, освен за бомбони, не бях помислил за бакшиш.

В този район това са стада на последното поколение номади.

Старите стилови къщи на отдалечени в планините села, днес са покрити с практични, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят.  И какво ли не още, докато номадите, белите мечки и цял един свят е на изчезване…

Искам да пиша още за това чудесно пътуване, за най-старите будистки манастири, а това “get out” ми засяда в гърлото. Спомням си как преди няколко години след един 40 дневен трек в Непал на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга, си въобразявах, че се намирам в “края на света”, където рядко стъпва човешки крак. Тогава от малък, набързо скалъпен заслон излезе малко момче и ми поиска долар. Ядосан, дадох му бомбон и се опитах да забравя. Но този път момчето на номадите ме свали на земята.

Изворната вода е все по-малко „изворна“ , а какво ли става с човека, този най-интересен феномен в Природата?