Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

         « В подножието на Пирин се установихме в началото на гората под хижа Яворов. Преспахме в бусчето на Жирар. Сутринта ни събуди кристално чистата зора, просветнала между вековните мури наоколо. Гигантите припукваха, натежали от пресен мартенски сняг. Между едва прокрадващите се лъчи на слънцето от клоните им се лееха потоци искрящи снежинки. Ранобудната планината ни приемаше, по-красива и гостоприемна от всякога.

         Французите възбудени дръпнаха нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено и преди обяд вече сме задминали запустялата хижа Яворов. Наоколо всичко е чудесно, освен, че Ясен още от сутринта е необичайно мълчалив.

         „Чоче, досега не са ни правили партина. Потръгва ни, не мислиш ли? Така ще бъде и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен. Но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Следваме следите на франсетата унесени в мисли. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи, събираме се в Париж и каквото сабя покаже

         Наближаваме билото, франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия като закована се е източила тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » с добър ход са ни необходими около два максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термус с чай, Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта е същата.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере...

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, сякаш нервен и тревожен.

         „Чоче, пъстървата в раницата се раздвижи… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да бъда оптимист.

         « Само веднъж да стигнем, очакват ни само хубави неща! » – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.  

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Ясен. „Този път сме четирима!“ – чувам приятеля ми да говори като на себе си.

         Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него напредва Ясен, който държи ските си в една ръка, щеките в друга и ги забожда в снега при всяка крачка. Ръцете му не са свободни и това ме дразни! Извиквам му да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.

         „Пъстървата е в тигана-а!“ – се провиквам.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Вкопчен в скалата, вися над пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е ниско долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

         … Дочуваме познатия глас, накъсан от виелицата:

         „Да… до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток, после лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и в ушите ми зазвучава старото, познато от Каикохе: « всичко е наред!».

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, всички заедно повтарят: « всичко е наред! ».

         Миг и вечност в едно.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям отново « всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай. »

         Трясвам телефона ужасен и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар очакват да заловят диверсантите. Аз съм първия.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерче на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и са прекъснали акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да но батериите в станциите им са паднали, връзката между двата отряда се прекъсва. « Не иска да рискуваме. Иде нов фронт! » – отговарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощ…

         Ясен е горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето се влошава наистина. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленичил в снега, обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът продължава. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на приятел, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, за да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже само, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как сред група чужденци, млад мъж е блъснал приятеля си в пропаст, защото същият му е отказал да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани между хората от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни. А само те правят света възможен и поносим.

         Разбрах до каква степен болката затваря, озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с крайчец от връх Кук отзад над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (в блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към родните планини да потърся безвремието.

02Cat s ridje - copie

Пирин, за който го познава,  е най-хубавата планина на земята. В кутията-заслон “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, студена и топла светлина погалват едновременно страховития мраморен масив.  Човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешено превод, за да открие на другия ден света различен.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, ни дава или отнема според каквото сме понесли в себе си.  Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, задължава да се научим да се оправяме сами, да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в досиета. Нямахме добра екипировка, но порива в сърцата ни беше достатъчен. Планината стимулираше свободата, която си давахме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог и обичаше професията си. Аз се лутах, бях жертва на различни нереализирани интереси. Инженерството приемах като политически неутрална професия, която ми носеше хляб без да ми отговоря. Питах се често какъв е човешкия ни път, какво правим на тази земя, очевидно не това да строим Комунизъм. На моменти бях щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше.  С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си, както става в Хиляда и една нощ и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но бягахме отново, далеч от всички. Бяхме щастливи в планината.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи, Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся за двама истини за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

След няколкогодишно лутане без работа отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина и да стана легален в обществото. Върбан ми дари виното и пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна по-късно да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света за двама ни.  В живота всичко по някакъв начин всичко е свързано без място за разочарование. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, изпращахме залязващото слънце и заспивахме със звездите. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не е напуснало Пирин с тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес  съзнавам още по-добре до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „зад хоризонта“, за който мечтаехме с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат, да бъдем всички истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: