Овчари

bergers                                               / Раджастан, Индия /

bergers-6                                         / В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че компанията на един овчар понякога може да се окаже  по-интересна от тази на някой първи министър. Разбира се нямам предвид овчар, който псува стадото на майка, а естествената връзка с хора сред Природата, обитавани от жив дух, които напомнят на първите пастири, духовни бащи на човечеството.

bergers-4                                              / Раджастан, Индия /

bergers-7                                     / Планината Атлас, Мароко /

bergers-4 - copie

Историята, която ви разправям е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Понякога се губех, заедно с Природата откривах себе си. Вечер се лучваше да избутам жарта, за да преспя на топлата земя. Рано сутрин се събуждах опушен и измокрен от росата се сушех под живите лъчи на изгряващото слънце.

bergers-2 - copie 2                                                   / Каракорум, Пакистан /

bergers-3                                                   / Гужарат, Индия /

Веднъж се загубих в Родопите. Бях прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатарите на овце с вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, като излюпен от вековете. Заговорихме се, той разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, повит във вестник. Приседнахме до шумящия наблизо поток, аз топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно на къде съм ръгнал из пущинака наоколо. Мястото беше наистина забутано. Казах му как ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря висините, да гоня слънцето и да губя поглед зад хоризонта. Приготвих се да тръгвам, а овчарят занарежда: „ Синко, обичаш го ти животот… – Гласът му се смесваше с подрънкването на лопатарите и шума на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио  му живот!“ Гледах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой каквофаща“ от „пустио му живот“.

След кратка пауза овчарят провлачи отново: „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – стоя малко така, загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори като провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи

Такива срещи по онова време бяха естествени. Шаманството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. А вертикалата на Планината отговаряше на духовното в мен. А на какво бях пазител, не ми беше ясно. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих искал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

bergers - copie 2                                           / Кашмир, Индия /

bergers-2 - copie

 

bergers-3 - copie                                                  / Кашмир, Индия /

bergers                                                   /Гужарат, Индия /

bergers-3

 

bergers

 

bergers-3 - copie 2                                          / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

Ако харесвате Индия и обичате фотография, в www.ivan.pastoukhov.com, в галерии 8 и 9 има пресно направени фотографии от Гужарат и Раджастан. 

Rajastan-3                                                                      / Непал /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портретът

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа,

е портрет на художника, а не на модела.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

В история на фотографията добрите портретисти се броят на пръсти.

Кое от лицата, които показва човек, е най-близо до вътрешното му съдържание?

Необходима е голяма чувствителност, емпатия и заличаване на егото на фотографа до неутралност, които да дадат възмогност на снимания да изрази спонтанно себе си.

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Фотографиите, най-често огледало на фотографа, са свързани с вътрешния му  живот и натрупания опит Външният свят, особено в портретната фотография, отвръща и ни дарява с това, което даряваме. Животът е обмен на дарове и енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на любителите на фотография, читатели на блога.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

ь

/ Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район в Мароко, доскоро без електричесто и телефон, където са скътани малки селца, в земения рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари и тук таме къщи със стари глинени покриви, по които грозно стърчат сателитни антени – не ги снимам, знам, че в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове, заедно с оцветените от закъснялата есен долини, ме вкарват в съвсем различна реалност или сън, според предпочитанието на читателя.

Тук-там по някой изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше и в България преди години, нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се питате, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в пълния с подправки сос. Срещам същото гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню във всяка къща.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката, както правят всички, учитиво облизвам пръстите на ръцете си. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но веднъж вечерята завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката в дъното на стаята, покрит досега с кърпа. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се малко преди зората. Имам на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. Беребери ще дойдат от околните планини, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят различно. Но докога?

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и продължавам да сснимам без проблем.


Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда, както тях, естествен. „Не търся истина, търся автентичност“, казва Алехандро Ходоровски, мисля по същия начин и това търся във фотографията.

В корана гостът чужденец е свещен, но освен това празникът в долината и приятелството ми с обичания от всички Халифа, ми помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Газя до коленете в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Обикарям някои по-отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, освен това съм „булгар“, говорим за Истанбул, усмихват се и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения при реката огън. Близо до голям казан жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане и към реката и към джамията. Само не е ясно, защо Всевишният е направил, особено в мюсюлманския свят, жените винаги да работят, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после повдигам до лицето и сърцето, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отговарям.

Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света и се питам тук къде се крият лошите духове? Дали в тази долина лошотията остава скрита поради празничното настроение? Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда, за да съм “по-далеч от женски погледи”, а мъжете ме гледат накриво. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина и се упътваме с облекчение към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но въпреки всичко, най-добре е човек да има някой лев в джоба си. Както казва народа “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

 

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още се срещат автентични овчари бербери, полуномади, които по това време на есентта, преди идващите снегове слизат със стада в ниските части на планината. В закътани долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са останали резервирани към външния свят. Това до голяма степен е запазило автентичността на културата им. Заедно с арабското нашествие и гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя при тях, за да разбера повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре, търсим Заид, който с голямо стадо кози е вече високо в планината.

По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител и в този скрит от света кът продължавам пътя си в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, а на другата сутрин ще продължа нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната малка овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо си чува само хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо, по-красиво става. Ехото между скалите си подава гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите, скътавам в сърцето си. Аллах е велик!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: