Овчари

bergers                                               / Раджастан, Индия /

bergers-6                                         / В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че понякога компанията на един овчар може да бъде по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които псуват стадото на майка, а тези от библейските притчи с дъх на вечност. Силата на природата и естествената връзка с подобни хора, обитавани от жив дух, навяват мисли за първите пастири и духовни бащи на човечеството.

bergers-4                                              / Раджастан, Индия /

Ето как овчарите, отначало достатъчни на себе си, днес се променят от неудържимата вълна на новия технологичен свят.

bergers-7                                     / Планината Атлас, Мароко /

bergers-4 - copie

Историята, която ми идва на ум, е свързана с български овчар от ранните ми студенски години. Окривах Планината, понякога се губех се и заедно с Природата откривах себе си. Случваше се да избутам жарта, за да преспя на топлата земя, а рано сутрин опушен, измокрен от росата, да се подсуша под живите лъчи на слънцето.

bergers-2 - copie 2                                          / Каракорум, Пакистан /

bergers-3                                        / Гужарат, Индия /

Веднъж се загубих, бях прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатари на овце и вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, излюпен от вековете. Заговорихме се, разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, повит във вестник. Приседнахме до шумящия наблизо поток, топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно за къде съм „ръгнал из пущинаците наоколо“. Мястото беше наистина забутано. Казах му как ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря висините, да гоня слънцето, да се вторачвам зад хоризонта. Приготвих се да тръгвам, а овчарят занарежда: „ Синко, обичаш го ти животот!…- Гласът му се смеси с подрънкването на лопатарите и шума на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио  му живот!„ .

            Гледах учудено, но така беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой каквофаща“ от „пустио му живот“. След кратка пауза овчарят провлачи отново:

            „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и Нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – и загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори като провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи.

bergers - copie 2                                           / Кашмир, Индия /

bergers-2 - copie

 

bergers-3 - copie                                                  / Кашмир, Индия /

bergers                                                   /Гужарат, Индия /

bergers-3

 

bergers

 

bergers-3 - copie 2                                          / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

Ако харесвате Индия и обичате фотография, в www.ivan.pastoukhov.com, в галерии 8 и 9 има пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. Ако проявявате интерес към блоговете, достатъчно е да кликнете RSS горе в дясно, за да се абонирате.

Rajastan-3                                                                      / Непал /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портретът

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа,

е портрет на художника, а не на модела.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

 

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Фотографите са огледало на фотографа, свързани с вътрешния му живот и натрупания опит. Външният свят, дразнител и претекст отвръща, дарява ни с това, което даряваме.

Животът е обмен на дарове и енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на читателите на блога и любители на фотография.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

Опитам да ловя каквото е останало от местната култура.   По старите глинени покриви стърчат грозно и застрашително сателитни антени, но в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж синьото, безоблачното небе и контура от бели върхове, наоколо с долини, оцветени от закъснялата есен, всичко става още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нимам го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо ви става байгън. Но има и топла питка с купичка зехтин с медец на дъното.

После идва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню ме нападат във всяка къща. Движението и страстта да снимам всичко възможно наоколо ме спасяват от пълнеене..

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво, както всички си облизвам пръстите. В края на вечерята ми поливат в специално легенче. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит досега с кърпа на етажерката в дъното на стаята. Погледите на всички са обърнати към блудкаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение в контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини беребери ще дойдат да продават добитък.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините в Пакистан и Йемен. Високо в горе сред природата хората сякаш все още мислят различно. Но докога?

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Разбираме се  с  жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив съм да живея нещо автентично. Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал и Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбиран, чужденецът е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа, помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, усмихват се и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жените тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено не ми е ясно защо Всевишният е направил жените да работят винаги, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отвръщам.

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач – „така е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва остро да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда да бъда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек въпреки всичко да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, за съжаление вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още се срещат автентични овчари бербери полуномади, които по това време на есентта изпреварват идващите снегове и слизат със стада в ниските части на планината. В закътаните долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това запазва до голяма степен автентичността на културата им. Заедно с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя, за да разбера повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид, който с голямо стадо кози е вече високо в планината. По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар. Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител и в този скрит от света кът продължавам пътя си в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид и на другата сутрин продължавам нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вкусна вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа  и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара заедно с майка си ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо си чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата.

Двете овчарки периодично си подвикват и припяват. Колкото по-високо, по-красиво става, а ехото между скалите си подават гласовете на двата женски гласа.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите, скътавам в сърцето си. Аллах е навсякъде!

За любителите на сайта: фотографиите в www.ivan.pastoukhov.com  се увеличиха. Ако разполагате с голям екран,  кадрите се виждат в нов размер и различно качество. Галериите са представени също в азбучен ред, намирате по-лесно страната, която ви интересува.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: