Доколко в самотата сме сами? Доколко сме заедно, когато сме заедно? В умението да бъдем сами, не сме ли по-качествено заедно, когато сме заедно? А понякога заедно, не сме ли ужасно сами?

Ако не сме сами, възможно ли е да правим добра фотография?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Всяко живо същество, стига да не в патологично състояние, се намира в непрекъснат обмен с околния свят.

“Сам в света” е противоречие, защото светът е множество от всичко, но това не пречи да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа.

Има и продуктивна “самота”. В нея споделените плодове носят радост.

Когато фотографът краде мигове от живота, с цел да ги превърне в история, той е задължително сам. Фотографията не сътворява история във времето. Това е привилегия на живописта. Фотографът лови мига, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота и фантазията му затваря в кадър съответна история. Това става само в самота.

Самотата в обществото е най-добрия еталон за различаване, както и най-добра защита спрямо сливане с цялото.

Големите сред хората са осъдени на самота. Тя още повече ги отделя и приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект на самотата: “Самотникът в самотата си гложди сърцето; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което добило сигурност от родителите си, не се чувства никога само. Или за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

Самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Двама влюбени  са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е сравнима с тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, запълва човешката самота и страха от неизвестното свързано със смъртта и времето.

В съвременното общество все по-често се чува: или “чувствам се самотен”, или  обратното – “не ме оставят на мира”.

Човекът е единственото същество, което откъснато от Природата, търси свой ближен, за да се реализира.

Октавио Пас: “Човекът е носталгичен и търсещ на своя източник. Затова когато чувства себе си, същевременно чувства самота, липсата на ближен.  … …тази самота има двоен смисъл: човек добива съзнание за себе си, същевремено има желание да излезе от себе си. Самотата, която дори е основно състояние на живота ни и взимаме като постижение и прочистване. Пълнотата, щастието от връзкъта със света идва след преминаване през лабиринта на самотата. ”

Всеизвестна истина е, раждаме се и умираме сами, но докато сме живи, искаме да съберем в едно живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуицията за единство на противоположностите, но живеем в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта творение и рушене се сливат в едно.

Фотографията е любов, която се осъществява на мига и в самота.

В Китай за хора, непознаващи китайската култура и език, всичко е различно. Докато ние мислим, анализираме и правим заключения, невроните в китайските глави обработват информация от наложени образи. Начинът на мислене на милиард и половина от населението на земята е различен от нашия. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми. (В първия етимологичен речник от епохата на Хан – 25-250 год. пр. н.е. – авторът Ксю Зен е започнал с 9353 идеограми.)   Мао Дзедун по модела на Сталин в името на „прогреса“, дивашки разтърсва феодалния Китай, една от най-старите култури. Дехуманизирането следва като сянка ускорения технически прогрес, в който с невероятен ентусиазъм и безличие към външния свят китайците строят и надстрояват. Целта е обогатяване с цел експанзия за възвръщане и утвърждаване на вечната „Империя в средата“, за китайците център на света.

Близо до Забранения град в Пекин с колега и приятел фотограф снимаме  последните стари квартали Хутонг, които подлежат на събаряне. Надписите в цялата страна са на китайски. Китайци говорещи чужд език не се срещат, освен по някои туристически места. В Бейжинг си запознаваме със студенти, които говорят коректен английски. По време на строене на комунизма в София да се запознаете с чужденец, беше опасно и ако не друго, се отбелязваше в досиетата.

От няколко дни каним младите хора в местни ресторанти с желание да разберем нещо повече за Китай. Те заобикалят въпросите ни, внимават какво казват и си спестяват въпроса за живота на запад. Доколко се пазят един от друг или не умеят да формулират какво ги интересува, не е ясно. За разлика от френският ми колега, влизам в техния стил и играя с думите.

 На въпроса: “Купих си чудесен портрет на Мао, а вас какво ви кара да държите на него?” –  погледите са очудени – „Без Мао днес не бихме се срещнали с вас. Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” – отговаря девойка от групата с упрек в гласа за директния ми въпрос. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивалия глад, разрушеното стопанство  икономика…” – настоявам. “Всичко това е минало! Важни са целите, бъдещето. Резултата…, той е налице, нали виждате?!” включва се, не без емоция друг младеж.

Народът е смазан в новата форма на комунистически капитализъм, наречен централизъм или демократизъм, адаптиран към пазарна икономика. Надеждата за “светло бъдеще”, каквато в продължение на 45 години ни натрапваха в България, днес със задължителни компромиси продължава да грее на китайското небе.

Китай има огромното количество резерви и (по времето на този блог) десет процента прираст, който прави световните икономики все по-зависими, но по-голямата част от народа тъне в мизерия, без здравни осигуровки и с образование, в което учениците нямат право на въпроси. Китаецът е здраво свързан със земята и след толкова гладни години, избивания, лагери и драми, както винаги досега, е готов за саможертва. Такива са първите ни впечатления.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до голямата язовирна стена, най-големият строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, които се възхищават от тази гордост на страната без да се съмняват в успеха на предприятието. Стотици села са заляти, жертвите са огромни, народът няма думата, освен да се гордее с постижението. При обекта, освен огромната стена в строеж, няма нищо особено за виждане. Корабът слиза тържествено през няколко дълбоки шлюза, за да погледнем бетонното чудовище от всички страни.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично нали?!”, възкликва неочаквано на коректен френски китаец  зад гърба ми. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ също английски. “Интересно е”, отговарям с въпрос в погледа, за да продължим разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния ми събеседник. “А какво става с гладуващите, останали без къщи и средства за препитание по дължината на реката? Във времето на Мао са рушили, строили и гладували, сега май не е по-различно. Или може би бъркам.” Докторът се засмива и свежда поглед. Близките генерации сме с по-общ език, по-лесно се разбираме отколкото със студентите в Пекин. Продължаваме пътуването в компанията на доктора и съпругата му, които любезно ни  помагат да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Имахме късмет. На гарата, освен на местен диалект, нямаше друга възможност да се оправим.

Близо до селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, със стоки на полето. Снимаме без да натрапим присъствието си. Хората не ги е грижа за нас. Изпитваме особено усещане на самота сред огромна маса от китайци, обхванати от желание да продадат стоката си. Участваме като фигуранти в строго установен  ред, без напрежение,  без емоция. По-късно в някои увеличени фотографии забелязвам скрити погледи, които не са ме пропуснали. Сянката на Конфуций, скрита зад гърба на Мао, е задушена в страх и безразличие. Но неочаквано пред нас се изправят майка и син. Майката с желязно изражение демонстрира личната карта на сина си. Единствено те ни обръщат внимание. Чувстват се горди с диктатурата, в която са живяли и продължават да живеят!

До този огромен селски пазар има асфалтирана магистрала с няколко реда коли в двете посоки. Продължаваме в ултрамодерен автобус, който намалява скорост, защото две жени с дълги метли усърдно метат летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативата. В народа  пропит страх и чувство за вина.  Новите строежи и възможността за пазарна икономика поддържат ентусиазма. Олимпийските игри го показват, но зад това прозира абсурд с вероятност успехите да се превърнат в нова катастрофа.

Заедно с напредъка на технологиите, светът повече от всякога е свързан, същевременно пред прага на ново затваряне, поради неосъзнатите проблеми в миналото. Все още има държави зависещи от прищявките на егоцентрични диктатори, готови на всичко, за да управляват и манипулират.

 Социалният мир в Китай е плод на 7-8 процентния растеж, най-голям в света, но зад  него се крие липсата на осигуровка на 450 милиона застаряващи  китайци. Селските стопанства, където липсват млади хора, обедняват все повече за сметка на растящите градове. Външният прогрес дава надежди и развинтва главите на ново появилите се средно ниво китайци, но осъжда страната на бъдещи социално-икономически проблеми. Унищожаването на Тибетската култура продължава с тази на уигурите в провинцията Ксингжианг, заедно с масови убийства и мъчения на повече от милион невинни души в новопостроените концлагери!

Контактът ни с Лиан Танг, жената на любезния доктор продължи две години. Бяхме планирали да пътуваме заедно при пускането на новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. Те искаха да дойдат в Париж за евентуална специализация на доктора. Лиан си беше дала френското име Елиан и започна интензивно да учи френски, но връзката ни по интернет беше внезапно прекъсната.

В Китай не се случи нищо особено, което да ни притесни. Стана ни ясно, че тази страна не може да бъде напълно разбрана без да се знаят идеите на триото Конфуций, Буда, и Лао Дзъ.  Въпреки многобройните исторически промени, скритото им влияние започва да дава глас. В Китай всякакви изненади са възможни, но за китайците страната им ще остава винаги „империята в центъра“ – на света, разбира се.

Гениите сред хората са творци извън времето. Шекспироведът Жорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах, но едва на осемдесет години споделя как с виолончелото си започва да се доближава малко повече от гения на Бах.

Когато съзнателно се докоснем до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни подава ръка да растем.

Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него.  Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.

Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но мнението му е винаги субективно. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е  – „To fail better“ – от предишния път. Ако някой решава, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението си остава чисто негово. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността да бъде извън стандартните измерения, често шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо. Това забавлява интелектуалните общества. Политически истории, убийства и сензации също пълнят медиите, за да не се отегчава народа.

Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижа кой го разбира. Без да се замисля за собствената си величина той отговарял на поръчките, изразявал е каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важното е какво е оставил след себе си.

Приемането на гения като гений е съвсем скорошно явление от епохата на романтизма. Промяната идва от момента, когато Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не била възможна по времето на Шекспир, за когото дори нямаме ясен портрет.

Шедьоврите ни подтикват да се връщаме към тях. Как да разберем например ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа човечеството във всички епохи?

Живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството за сметка на растящия брой нови технологии. Светът се индивидуализира и виртуализира в едно все по-изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности е недвусмислена. Диктаторите, добре настанени афишират ясно присъствието си. Същевременно не сме били никога по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-добре нахранени и гладни, по-осъзнаващи и загубени, търсещи отговори на горящи въпроси и без яснота на къде вървим.

Фотографията стига до границите на възможното (с колажи и ефекти), същевременно става все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове.

Изкуството и религиите не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания в прехода на човечеството към един нов (или все по-ясно затъващ) свят.

Айфонът осмисля голяма част от междувремието на хората, но никой не вярва в появата на нов Микеланджело.

Езикът между напредналия елит в науката все повече губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-виртуално заедно, респективно по-сами. 

В търсене на връзка с отвъдния свят най-ранната човешка история започва с гиздене и танци около първите гробници. По този начин сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци. Страхът от неизвестното празно и смъртта е помогнал да се развият творческите ни качества.Преживяното минало вече не ни е достатъчно. В ХХI-ия век имаме да се преоткрием като хора или да се самоунищожим (думи на Малро).

В повечето арабски страни за мюсюлманите невярващите са осъдени да завършат земния си път в ада. Но според мен, добрият човек, все едно къде, без да ви познава, ще сподели с добро чувство нещо с вас, било да ви упъти или да залъка си.  Аллах ще има грижа за останалото. Лошият, ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че не сте желани.  Същият лош човек  в Европа, ще излъчва ненавист, а във Франция ще ви каже “пардон”, сякаш ви казва “пречиш!”

В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове в Ориента, вървя по тесни калдъръмени, улички, лъснали от току що падналия дъжд.

Пред мен две женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите, разбират, че ги снимам, малко са уплашени, но се забавляват. “Мога ли да изпия някъде едно кафе?” се провиквам на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for good coffee!“ Зная, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но от някъде изниква група мъже и връзката ни е прекъсната. Жените кривват встрани и сменят посоката. Опитвам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.

Забравям за кафето, загадъчните погледи и звънките гласове. Големи, красиви очи с приятен женски тембър дори скрити, могат да бъдат по-голямо предизвикателство от прекалено видимите части на жените, с които сме свикнали в Европа.

Жените в ориента, описани в най-рафинираната поезия, са робини на мъжкото съсловие. Това не им пречи да са градящият, по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин наредил  след унищожаването на опасния интелектуален свят, превъзпитанието да започне с жените и децата.

На следващия ден спирам при група деца на малко площадче в стария град Шибам. Едни от тях въртят гуми от колела, други ритат топка. Заговорва ме момче, има слаб английски, но става приказка. За България се оказва, че знаят името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол, се радвам, че сме добри и известни в цял свят. Времето минава бързо и идва ред за молитва.

Чувстваме се близки, вероятно ме приемат за вярващ и затова ме канят да ги придружа в близката джамия. Тъкмо се колебая каква роля да заема,  едно по-източено момче моли преводача да кажа дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах!” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”,  отговарям.  Някои от групата губят търпение, спасяват ме от неудобния момент и се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография отвътре, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам особено сигурен.  Усещам погледа на  момчето с неудобните въпроси, което вторачено в мен спира преводача и ме пита: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!”  Сещам се за татковците на момчетата в джамията и решавам повече да не си играя с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, споделя само, че нямам право да вляза с тях в Джамията. В очите на няколко от децата чета съжаление за новото приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.

 На другия ден случайно срещам едно от момчетата и моля преводача да го пита какво ми е казал предишния ден приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Йемен е от най-интересните страни, които съм посещавал. Старата, добре запазена органична архитектура на къщите е забележителна. Природата също.

Обичам също прямотата на обикновените хора.