В определен ден на седмицата всеки от двайсетте квартала на Париж предлага уличен пазар с пресни храни. Един път годишно (от 1923-та година насам) градът предлага два международни панаири, между най-големите в Европа. (с площ 220 000 квадратни метра)

Докато Парижкия панаир е универсален,  Селскостопанският се води  за „най-голямата ферма в Европа“. В гастрономическата част на панаирите има ресторанти, продукти от всички френските региони и  близо 300 щанда с вина.

Супермаркетите и търговските центрове напоследък задушиха бизнеса на дребно, но панаирите по традиция продължават да съществуват. Хората критикуват високите цени и въпреки всичко купуват. Атмосферата задължава. В настоящата кризисна безисходица възможността човек да сподели малко емоции с шопинг утешава. Добрият търговец ще ви разсмее, ще си разкажете нещо и вероятно няма да откажете да купите.

С няколко колеги имаме станд с редки бургундски вина. Избата ни е известна. От същата купуваме избрани бутилки и за Винекселанс, фирмата ни с Яна Петкова  в България.

Продажбите в панаира тази година са слаби и надеждата ни е в наближаващия салон в Единбург. Шотландци пият уиски и бира, но знаят по добре от французите какво искат. Когато купуват не се колебаят и имат повече чувство за хумор от французите. Доброто бургундско се е ляло в английския двор още от времето, когато турците са завладявали Балканите.

В съседната до нас зала са разположени изобретатели. Всеки продава  своя патент и убеждава клиентите си, че живота им ще се промени.

Виното от времето на Ноевия ковчег, свързва хората, отваря врати, отключва блокажи, създава мостове и разчупва граници. Бедният се чувства богат, богатият забравя грижи и проблеми.

Лозата е най-устойчивото растение в природата. Сокът, който дава, крие своите качества и история, винаги различни според възрастта си и  чувствителността на любителя, който след няколко чаши е предразположен да разправи своите.

От няколко години търся хора, все едно на каква длъжност и образование, за работа във фирмата ни с Яна (Винекселанс). Изискването е да имат винарска култура, да бъдат убедителни и мотивирани да продават тероарни френски вина на клиенти по техен избор.  Тероарът е комплексен термин, свързващ земята, небето (климата) и лозата. Този триъгълник с намесата на винаря доставя желаната амброзия. Има още един триъгълник – киселинност, алкохол, танин. Когато винарят постига еднакви катети, амброзията остарява хармонично и достига своя апогей. Такова вино ни качва на небето, както всяко истинско изкуство. Ако се замислим, темата за триъгълниците в живота е много интересна.

Всичко това не е реклама за Винекселанс. Вина, известни от векове, не се нуждаят от реклама. Искам само да споделя  проблема на фирмата ни, проблем социален за страната. Между явилите се 350 желаещи да продават вино, всички бяха така да се каже компетентни, енологично образовани и с богат опит в живота. Да, но нямаше един, който да не иска да му се осигури заплата, кола и всички удобства, за да се чувства добре. Сблъсках се с обидени,  „неоценени от обществото“ господа, сменили много професии.  Повечето с голямо самомнение, без усет за контакт и комуникация, страдаха от чувство за свръх ценност (малоценност) с високи претенции.

Радостната новина е, че напоследък в България се правят все повече салони за дегустиране на интересни български и чужди вина. Винената култура и старите ни традиции на селскостопанска страна се възраждат.

В енологията учим да дегустираме различни кафета, чай, горчици, чер пипер…, всичко провокиращо вкусови усещания.

Качественото вино трябва да  определя ястието, което ще го съпровожда, а не обратното.

„Винекселанс“ е бебето ни с Яна Петкова. Надарено е да учи желаещите да разберат многовековната френска винена култура. В сайта ни www.vinexcellence.com пише: „Адаптираме се към всеки клиент, предлагаме консултация за избор на вино, за изграждане на колекции на реномирани ресторанти, на частни изби и магазини. Изготвяме винени листа, обучаваме персонал. Правим го на компетентно професионално ниво, ориентирано към реномирания френски тероар.“

Най-трудното нещо за развиване на бизнес в България се оказва намирането на компетентен, ангажиран работен персонал.

Фотографиите са от тази година в Парижкия панаир.

В тишината на Мавританска Сахара бедуини и животни ритмично се движат загърнати от безвремие. Пустинята казват, съдържа есенцията на живота, неразделно свързан със смъртта.

Евреите се спасяват от робството в Египет и пресичат пустинята Синай. Изминават 40 години. Позналите робство измират, децата им се лутат, за да изтрият спомена от робията и с ново съзнание да изградят живота по различен начин. Урок за всички времена, за всички нации, валиден за новоизграждащия се свят, особено днес, когато на всички ни е необходимо да отречем съществуването на управляващи диктатори.

                             / Синай /

Урокът от библейското писание:

–       Всяко жилище е временно – всяка ситуация е временна.

–       Да не се инсталираме трайно никъде.

–       Всеки дом е единствено подслон и нов повод за номадизъм.

–       Всяко застояване е времененно.

–       Всеки успех е ефимерен, всяка радост преминава, всяко богатство е незначимо спрямо есенцията на живота.

–       Дори самото пътуване е временно.

–       Пустинята е само преход.

–       Единственото нещо, което ни остава да правим е ДА НАПРЕДВАМЕ.

И да не бъркаме търсенето на идентичност с възможност за притежание. Смесим ли притежание с идентификация, вече нищо не ни принадлежи истински. „Искам да бъда“ звучи човекът, който намира живота в себе си и навсякъде, където го има, докато „искам да имам“ ни превръща в предмет сред предметите в живота.

В Петокнижието първата Божа дума е свързана със Свобода. След това идва ред как да намерим себе си, да се развиваме и споделяме, за да може човешкият род да осъществи ролята си.  За евреите това ненадминато литературно произведение е единственото потвърждение за Божие присъствие. Най-много издавано и най-погрешно превеждано, то е източник на безброй недоразумения.  Да си обясните многосмислието на този кодиран за безкрайни интерпретации текст в превод, е все едно да целувате любимата си през носна кърпа. Изключение правят интерпретациите на някои високо еродирани рабини, които обясняват текста и възможните грешки.

Умрях за Красотата, но едва наместена в гроба

и друг един – умрял за Истина – до мене настаниха.

“Защо изпаднала сте тук?”- той тихо ме запита.

“За Красотата”- отвърнах кратко.

“А аз за Истината. Те в едно са, двамата сме братя.“

Така, подобно на добри роднини,

говорихме си вечерта събрани,

докато устните ни мъхът с мъх покри,

имената скри ни.- Емили Дикинсън*

( Градината Тюйлери, Париж )

*Преводът от френски, а той от английски, без претенции еот мен, непреведим, както всяка истинска поезия.

“Христос Воскресе”, казвам в пасхалната нощ на път за в къщи на един от редките минувачи по улицата. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа и не се подиграва, просто беше любезен. Тази година хората в катедралата Александър Невски бяха по-малко.

Маскиран като фотожурналист с два фотоапарата и няколко обективи около кръста търся добра позиция близо до олтара. Внезапно се открехва малка, слята с иконостаса врата, подава се ръка в расо и прави знак на високата фигура до мен да влезе. Мъжът е чужденец, вероятно близък на някой от епископите. Тръгвам след него и се промъквам в обширната светая обител на катедралата. Спотайвам се дискретно в един ъгъл и започвам да снимам атмосферата в това свето място.

Чужденецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща обратно към мястото за простосмъртни.

Не съм сам, в дъното на олтара забелязвам телевизионна камера и човек от телевизията. Зад него има друг с кожено яке и твърда физиономия. Очите ни се срещат, няма реакция, с подчертана безизразност. Продължавам да снимам най-естествено.

Обличат дядо патриарх, не ми обръщат внимание и снимам с чувството, че правя исторически фотографии.  Преди години беше ясно, че Максим служи на държавна сигурност. Сега миналото е забравено и този деветдесет годишен старец е приеман различно, с уважение.

 Оставам в привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е реда, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят с кратка служба отвън. На връщане ще потропат по дверите на храма Божи, за да им се отворят отново.  В олтара сме сами с камерамана и господина с коженото яке.

Използвам момента, за да фотографирам красивите фрески, няколко натюрморти със светите вещи. Явно съм се увлякъл, защото богомолец в залата забелязъл фигурата ми, се възмущава как цивилен осквернява с фотоапарат олтаря. Между пазителите на реда се разменят джиесеми и човекът с якето ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му блясва известно съпричастие. Увлечението ми да снимам вероятно го е забавлявало повече от самата служба.

Богомолците пред олтара забиват в мен фанатичните си погледи, чуват се и викове на възмутени съграждани.  “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ти знаеш ли къде си влязъл бе..!” Човек от охраната ме дърпа на страна: “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Разрешение имаш ли?” Давам си сериозен вид, дори се сопвам – как да нямам разрешение: “…ами ти ме пази бе човек, тези ще ме изядат…, знам, трябваше да изляза заедно с епископите…” – “Спираш дотук и не шавай много!”- отговаря полковника, но звучи оптимистично…

Хорът откъм балкона загърмява отново и патриархът с владиците влизат тържествено в храма. Вървят по пътеката към олтара, вниманието на всички е в тях. Събирам смелост и отново се мушкам през познатата врата, този път последван от друг смелчага-фотограф, с който двамата без угризение си разделяме греха.

Към два часа препълнен от духовност и фотографии дискретно се изнизвам навън.

Акустиката в катедралата и чудесните гласове на хора не ме оставят да си тръгна. Прескачам решетката на ниска метална врата пред стълбата към балкона и се отзовавам при хора зад гърба на диригента. Вълшебните мигове с гласовете на хора, заедно с няколко фотографии на катедралата откъм балкона, направиха най-хубавия Великден в живота ми.

„Благодаря на Бога, не съм религиозен“, отговарям когато ме питат каква религия упражнявам. Без да съм религиозен, вярвам, че светът е Божествен. Животът на земята е привилегия, едно все още неразбрано чудо. (неразбраните феномени сме склонни да наричаме чудеса) За това, че хората правят каквото искат и патят от грешките си, не вярвам да е Божа отговорност.  Но ето, че се раждат титани като Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт…, които ни стимулират, разширяват тесногръдието на бедните духом.

Човек има необходимост да вярва. За съжаление духовните институции, обхванати от интересите си, нанипулират и деформират хората. Духовното его е най-опасно!