Северното ни море е диво и красиво. На Камен бряг през месец юли готвят концерт по изгрев на слънце .

Настанявам се в Шабла при бай Пешо близо до стария фар. През 1857 година Султан Абдул Меджид постоил този най-висок фар на Черноморието. Тук биланай-източната част в тогавашната Отоманска империя. Стаята ми над морето и шумът на вълните заместват  изискванията за удобства. Рибената диета в кръчмето и  морската шир отпред са напълно достатъчни.

Плувам често до счупения кей в залива.  Преди години от там минал кораб, било мъгливо и разсякъл кея на две, днес станал убежище на корморани. Гостувам им, а те шумно се разпиляват и се връщат с крясъци. След морето бързам да се мушна под две стърчащи ръждясали тръби на броени метри до кръчмата на бай Пешо, от които струи гореща минерална вода . Аромата на сяра, който излъчвам вечер ме пази от комари. Предупредили са ме, че от нефтовите съоръжения понякога излизат незапалени вредни газове, но контактът с Природата е незаменим.

Идеята за изгрев с концерт на Камен Бряг е чудесна. Англичани, подмамени от хубавия климат, идвали на лов за евтини къщи по красивото ни крайбрежие. Певецът е един от тях и на първи юли по изгрев слънце споделя радостта си за началото на лятото с песен. Станало традиция.

И ето, небето порозовява, слънцето подава зачервено лице зад хоризонта. Погалени от свежия сутринен бриз, феновете на концерта са вече събудени, накацали кой по скалите наоколо, кой на покрива на колата си. Новият ден започва с хубавия тембър на англето:  “Good morning Bulgaria и добавя Оne rakia more ?“ Много е готин! И има право, нощта явно не е била лека. Героите преспали на място, повечето са махмурлии.

След концерта  решавам да надникна при малкото останали в рибарско селище рибари.

Повечето изглеждат тревожни, чувам: „Наблизо прокапва нефт. Бившите другари имат намерение да го използват барабар с брега наоколо…” – споделя един от тях. Седим на пресни миди и студена бира. Виждам каква сила им дава морето и колко са безпомощни пред незаконията на новите богати. Било от наивност или липса на самочувствие, тези хора се оплакват и приемат каквото им поднася живота. Така е било от години, вероятно от векове. “Тази година слава Богу, още сме тук…” подхвърля с усмивка един от тях. Лодката му, съвсем изгнила, я нарекъл „НАДЕЖДА“.

Не мога да преценя мащаба на рибарската драма, но срещата ни е  пълна с хубави чувства, без нищо комерсиално. Атмосферата е по-сърдечна от много други. Рибари вадят риба навсякъде по света, но от родната по-вкусна няма.

Но да се върна към празника с изгряващото слънце, символ на свобода, за мен още по-вълнуващ, защото последното ми идване тук е било преди 89-та година. Концертът е чудесен, купонът започна с дух, но малко след това голяма част от хората започнаха да подчертават колко им е весело и истинското се загуби.

За кратко време всички заедно, после, както навсякъде, отново  „всеки за себе си“. Едни преиграват, други препиват, трети просто забравят къде се намират. Слънцето се качи високо на небето и искрената радост се загуби.

Но да не се лъжем, истински преживявания в този свят са привилегия на малцина. Проблемът е общочовешки. А България е толкова хубава! На българска земя могат да се случват чудесни, много по-истински неща от много други места по света. Живеем в епоха, в която вече няма страна, която да не се поставя под въпрос (освен на места, където хората не са разбрали, че животът на планетата ни изисква глобални промени). Налага се навсякъде всички да пораснем, за да оцелеем или да се задушим от егоизма си.

Когато човек тежи на мястото си, в държава, която може да осигури това, радостта идва естествено и се споделя най-естествено.

Good morning Bulgaria ! – звучи толкова добре.

Илюзиите, подхранващи жизнеността и въображението, помагат да вярваме, че рано или късно ще намерим в реалността това, което въображението ни е карало да очакваме.

Миналата събота вечер към в 22 часа, изпълнен с хубави помисли отивам на летище София, за да танцувам и да се забавлявам под звуците на  групата Готан Проджект. Ръми леко, дъжда се усилва, няколко гръмотевици, на моменти духа по-силно, но това все още не е пречка за концерта да се осъществи. Публиката са се разхождат по тревата пред голямата естрада, повечето хора са загърнати в дъждобрани. Някои се поклащат, други подскачат в ритъма на диското от естрадата. А то гърми, вятърът го отнася отвъд летището, всичко това в очакване на идващата група. Минава час, после втори. Хората, повечето мокри, безболезнено приемат обстоятелствата. В даден момент нещо все пак трябва да се случи. Групата няма как да не се появи.  За който обича да чака, купонът е налице, българинът е търпелив, не се предава.

Два часа са ми достатъчни, за да се наситя на атмосферата и да се упътя  към къщи. На другия ден чувам как групата дошла в един след полунощ и е свирила до три. Посетителите останали много доволни. Концертът за петдесет лева си струвал търпението.

Да завърша блога философски: за съзнанието ни очакването е това, което тенденцията е за живота. Може да се приеме като процес към нещо идващо, като динамичен интервал между това, което е и което ще се случи. В общия случай ние се намираме винаги в очакване на нещо извън нас. Съпровожда ни напрежението между действие и очакване, а според това как приемаме живота, то под форма на нетърпение може да се превърне или не в драма.

В живота виждаме цветно, докато черно-бялата фотография  подчертава странната, нереална, сюреалистична част на нещата. Тя излиза от формалното представяне на света, зад привидното показва есенцията на видяното.

Цветната фотография ласкае погледа, изисква добрия опит на колориста с чувство за мярка и хармония в цветовете.  Фотографите  Соул Лейдър, Ернст Хаас, Хари Груаерт са художници и много добри колористи. Цветната фотография е интересна, когато цветовете обясняват сниманото.

Картие Бресон също е рисувал като млад, снимал е само черно-бяло, а към края на живота си се връща отново към рисуването. В неговия случай едното е помагало за другото.

Цветовете предразполагат и отнемат от вниманието, докъто контрастът между черно и бяло със стотици сиви тонове между тях, концентрира погледа върху сюжета. Цветовете съблазняват, в черно-бялото изображение няма компромис.

Фотографията е превод, а не копие на реалността. Черно-бялата фотография прави разказа по-автентичен.

В черно-бялата фотография има всичко, освен цветовете, които са събрани в белия цвят. Все едно музикална тема, написана за оркестър, но свирена от един солист. Изискванията са по-големи и равностойни на ефекта. Форма и цвят се сливат, както в поезията, единствена изразяваща неизразимото. Черно-бялата фотография не показва реалността, самата тя е реалност – бяла страница в сиви тонове и черни букви с почерка на автора. Или както казва Маларме, “да се рисува не формата, а ефекта, който тя произвежда.” В този смисъл черно бялата фотография е ефектът на поезията, изразен фотографски.

Според Бернар Декам “фотографията има качествата да ни води извън видимия външен свят и това, което разправя не се превежда с думи.” Куделка с присъщата си простота би добавил „снимам, за да не говоря“.

През тази нощ едно от най-красивите авенюта в света ще се превърне в градина. 8000 парцела по 300 кг. всеки, се полагат по дължината на авеню де Шанзелизе.

Селското стопанство във Франция надава вик: “Ще ни бъде ли или не?!”. Спонсори инвестират над четири милиона евро с въпроса Франция ще може ли да продължи да храни себе си? Телета и агнета се пекат от селяни пред кметството на града – селското стопанство e в сърцето на Париж! – гражданите да вкусят директно от селски ръце.

Времето е разкошно и който не е избягал от града за трите празнични дни, ще се наслади на новата екзотика. Следващия вторник шест реда коли отново ще се задвижат в двете посоки на авенюто, все едно нищо не се е случило.

 Фотографиите показват как се изгражда градината през нощта и погледа откъм Триумфалната арка през деня.

Приятна разходка.