Времето е ясно и студено. В катинарите на Pont des Arts са заключени емоции, желания, надежди, любови… Говори се, че вече натежават опасно за моста и ще ги махнат.

Замислих се как няма нищо вечно, а небето изведнъж потъмня. Намръщен облак се развихри и неочаквано изсипва безброй снежинки. За няколко минути мостът промени одеждата си.

После снежинките спряха, всичко посивя, както преди. Катинарите закапаха, мокри със заключените в тях любовни тайни.

Да, това е Етиен Дюмон, журналист от Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в Лувър в салона на Парифото. Прилича на избягал от някое племе в Африка. Любопитно, нали?

Парифото тази година е 14-то по ред и съвпада с 30 годишнина на месеца на фотографията в Париж. Сред всички 57 официални изложби в града ето какво не трябва да се изпуска в града: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank и Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographiе и Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie. Повече информация ще намерите в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, арабския свят и Иран миналата година, Парифото днес се обръща към Източна Европа. За съжаление в нашата България липсва галерия с фотографски традиции, която да представи професионално талантливи фотографи. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите показват нови погледи в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, почти една трета от изложението. Фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (Люсиен Ерве) и Брасаи. Поляците показват седем фотографа, еманцепирни от налаганите норми на комунистическия режим. Клавдиж Слубан от Словения, отдавна известен в Париж, с растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* –  представен от няколко световни галерии, раздава автографи на последните издания на свои книги.

Рекордна е цената на фотографията „При Мондриан“ от 1927 година на Андре Кертез, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена от известната нюйоркска галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко. Сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées.

Колкото до Жозеф Куделка, немската галерия, заедно с фотографиите му, продава първото издание на книгата „Цигани“ само за 900 евро. Имам радостното усещане, че кризата в изкуствата помага на фотографията като по-късно, по-крехко и сравнително по-лесно за интерпретиране изкуство, да получи по-голяма тежест в обществото. Парифото е между влиятелните фактори за това.

Залата за прожекции прави диапорами и представяния на галериите от Източна Европа.

Изложението завършва с отдаване почит на починалия тази година Бахман Джалали, създател на съвременната Иранска Школа за фотография. Кратък филм показва огромните шествия в Техеран, съпровождащи големия ирански майстор и учител. Мир на праха му!

Има нови фотографи с не малък успех, но водещо е това, което остава извън модата и времето.

*Винтидж – оригинален тираж в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Любителите на фотография могат да видят повече от Парифото в галерия 70 в сайта ми.

Болките, драмите и разочарованията от любовта често идват от смесване на обичта с очакване на нещо повече. Започнем ли да мерим, да осмисляме, любовта се превръща във връзка. Катастрофата идва, когато сравняваме другия със себе си и започнем да изискваме.

Съществото, което обичаме, не може да ни разочарова, ако не очакваме нищо в замяна. Обичта не е чувство, а действие. Даваме това, което не притежаваме и се радваме на разликите помежду ни. Ерос и агапе взаимно се утвърждават.

Хора, които се обичат са естествени. Забравили себе си, те са лесни за снимане. Спонтанността няма какво да крие.

                          /Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (от блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава Пирин и е видял достатъчно планини, не може да не се съгласи, че той е наистина „най-красив (си) на Света“, както казва песента. При заслона Баюви дупки с формата на дървена кутия, слънцето и луната си правят срещи, топла и студена светлина поделят големия мраморен масив.

Планината знае да дава или да отнема на всеки, според това, което носи в себе си. Неутрална спрямо човешките проблеми, тя учи да се справяме според обстоятелствата и ни помага да преоткриваме себе си.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета, споделяхме интимни мисли. Нямахме добра екипировка, но поривът в сърцата ни беше достатъчен. Планината ни приемаше и стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба и беше политически неутрална професия, но по-важни бяха въпросите, свързани с човешкия път и предназначение, извън контрола на Партията, която стоеше над главите ни и задушаваше свободния избор.

Често забили погледи зад хоризонта, с Върбан опитвахме да се убедим, че един ден ще намерим ключовете, необходими да се реализираме, а Планината ни приемаше и ни даваше сила, защото я обичахме.

За търпеливите мечтите се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт, козирката под краката ни се отлепи и Върбан падна в пропаста на Бански суходол. (Инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и с много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с приятеля ми, най-после се разкри и вече можех свободно да търся истини за живота и хората. Правех го за двама.

След неколкогодишно лутане без работа, отново по ръба на възможното, неочаквано човек с облика и излъчването на Върбан ми предложи да се занимавам с френски вина. Имах чувството, че приятеля ми дарява виното, за да си стъпя най-после на краката (Върбан беше енолог  и главен технолог в избата на Долна Баня).

Скоро след това фотографията ми помогна да изразя себе си и с четири очи да откривам прекрасната ни Земя и Хората.  В живота всичко е свързано – няма място за разочарование. Както казва големия биолог Анри Атлан: Човекът е едновременно непредвидим, напълно детерминиран и въпреки всичко може да бъде свободен. Това му дава възможност да бъде щастлив.

Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво за нас място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и послещахме луната или заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната Природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и тази малка, спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно. Уплахата от смъртта постепенно избледня, останаха прекрасните моменти заедно.

Съзнавам все по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно в друго. Колкото до погледите ни с Върбан „отвъд хоризонта,“ живея с надеждата един ден границите за хората да изчезнат и без насилия да бъдем всички заедно, и истински щастливи.