/Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Средния и Висок Атлас*. Пътят за Анерги се вие в трудно достъпен район в Мароко, доскоро без електричество и телефон, със скътани селца в долината на Бялата река. Това е земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари. Тук там има къщи със стари глинени покриви, на които грозно стърчат сателитни антени. Не е за снимане, но знам – в планината ме очакват скътани съкровища.

След влагите и напрежението в Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и оцветени от закъснялата есен долини, навлизам в различна реалност близка до сън.

Пресичаме пътя на някой изостанал овчар със стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица. Това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с мека охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син със сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше в България преди години. Нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях крехко агънце. Не е необходимо да се пояснява, всичко е био. Ядем с ръце и с къс хляб загребваме зеленчуци в богатия на подправки сос. Навсякъде, във всяка къща срещам същото гостоприемство и неподправена сърдечност.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката облизвам пръстите на ръцети си, както правят всички. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но вечерята веднъж завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката, покрит досега с кърпа в дъното на стаята. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу – за мен отрова, за тях – развлечение. Това е в пълен контраст след подобна вечеря и следобедния домашен хамам с под, отоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината. Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Малко преди да се разпука зората се събиждам. Дали са ми на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. От околните планини прииждат бербери, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в местните мюсюлмани няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал високо в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят традиционно.

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, сред които съм приет и мога да бъда естествен, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, са думи на Алехандро Ходоровски. Мисля по същия начин. Това търся, когато снимам фотографирам.

В корана гостът чужденец е свещен. Празникът в долината и приятелството с обичания от всички Халифа, помага да се приближа още повече до тези хора.

В тясното дефиле, водещо към други махали, няма пътека. Газя до коленете в студената „Бяла река“, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, а за „булгар“? Говорим за Истанбул, те са усмихнати и ме канят да остана по-дълго.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам накладения при реката долу огън. Близо до голям казан с вряла вода жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане към реката и към джамията. Питам се само защо Аллах е направил жените в мюсюлманския свят непрекъснато да работят, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръка и повдига до лицето и сърцето си, замества Мека. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един) отговарям.

Имам чувството, че добрините и злините в света, дори изразени по различен начин, са разпределени равномерно навсякъде. Питам се само в тази долина къде се крият лошите духове? Дали празничното настроение гони лошотията?  Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността и омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Мъжете ме гледат накриво. Следващият ден е петък, не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество на това място и с облекчение се упътваме към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но все пак, най-добре е човек да има някой лев в джоба. Както се казва: „и Господ помага, но в кошара не вкарва”.

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надежда да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината, за да инсталират палатки, изтъкани от черна вълна в закътаните долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посреща със стегната физиономия се представям за мюсюлман. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е едно и също. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец, съответно “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре за багажа отидем при Заид, който е високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай стара сграда, която се оказва училище. Отвътре чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и съвсем спонтанно ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), а по-късно “бербер” или на гръцки – „чужденци“. Те имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци се радват на невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид (с камата на фотографията). На другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, каквато с удоволствие бих споделял цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувчица по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й е с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо – по-красиво, а ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите ще остане скътано в сърцето ми. Аллах е наистина велик!

                                                                / Ракапоши, Пакистан /

Всеки пейзаж е състояние на душата. – Анри-Фредерик Амнел

                                                                 / Алай, Узбекистан /

                                                                 / Ванака, Нова Зеландия /

“Нещата не са видяни, защото са видими, а по скоро са видими, защото са видяни” са думи на известната Ню Йоркска фотографка Диан Арбюс /1923 – 1971/ представена  днес в музея Jeu de Pomme. „Фотографията е тайна на тайната. Колкото повече ви говори, по малко я разбирате”. Това се чете и в прекрасните черно-бели кадри на известна фотографка, съученичка на Ричард Аведон и близка на Лизет Модел. Идеята фотографията да се приеме като отделно изкуство се ражда по същото време. Диан Арбюс има силно влияние за това и въпреки краткия си фотографски и житейски път, тя оставя богато фотографско наследство. Излизам от градината Тюйлери съпроводен от усещането на Диан Арбюс за Ню Йорк през 60-те години, пресичаме площад Конкорд  и продължавам към изложението Фиак в Гран Пале.

Тази година ФИАК, 38-миият Интернационален Панаир за Съвременно Изкуство, представя 21 страни с 168 галерии, 33 от които излагат за първи път в Париж. В градините Тюйлери и Жарден де Плант са монтирани съоръжения и статуи съпровождащи същото събитие, а то е огледало на епохата, в която живеем.

Част от нареклите себе си “артисти” по мое мнение са преди всичко оригинални техничари и добри търговци. Големите творци се броят на пръсти, а някои от тях дори не стигнат до публичен израз. Техническото изпълнение, то се разбира е на високо ниво. В публиката има глад за шоу и новости, опашката на входа е близо двеста метра с вход  35 евро.

В някои от обувките, накичени по дървото в Жарден де Плант има високоговорителчета, които се обаждат, дори надават викове. Удачно или не, те заместват класическите скулптури от миналото. Скъпи проекти от този род виждаме все повече, приети за форма на Съвременно Изкуство.

Дали това влияе и доколко променя нещо в нас, е въпрос на лично усещане. Дали ни впечатлява или само запълва някаква празнота в живота на хората, също е въпрос на разбиране. Празно и пълно вървят заедно, както напоследък все по-изострените житейските въпроси с избягване на отговори.

Няколко галерии в Гран Пале се възползват от изложбата на Диан Арбюс в Jeu de Pomme и продават нейни винтиджи (оригинални авторски тиражи) на цена средно 50000 евро. След месец /10-13 ноември/ очакваме поредното  15 -то Пари Фото, което е световен барометър на фотографските коти. Тази година очакваме то да бъде преместено от Лувъра под стъкления покрив на Гран Пале. Фотографското общество ще има на разположение 135 галерии от 23 страни с фотографии от всички епохи. Ще бъде чествана новата генерация артисти от Африка. А защо не един ден и от България с надежда в страната ни да се формира фотографско ядро с коти на български фотографи, достойни да се представят на европейско и световно ниво.

Готов съм да помогна за създаване на фотографска галерия в София, стига да се намери галерист с познания, качества да продава и преди всичко желание да се отдаде изцяло на фотография.

Срещу Гран Пале, в изложбените зали на Пети Пале, има открита фотоизложба “Жените в Индия”. Едновременно с това е представена, не по-малко интересната  “История на Комеди Франсез”.

Дава се възможност да потънете в декорите на театъра в Пале Роаял, автентичен от 1680 година до днес. Движите се между бюстове на известни фигури от различни епохи в атмосфера със запазени традиции. Контрастът е голям с екстравагантното, екцентрично Модерно Изкуство от другата страна на авенюто.

Във същото време в Центъра Помпиду се намира монографската изложба на Едуард Мюнш.

В същата сграда може да се потопите и в атмосферата на оригиналния, забавен Яйои Кузама.

В Музея за Модерни Изкуства скулпторът Георг Базелитц впечатлява с насечени дървени фигури, някои от които са  оригинално оцветени. В същото време в Лувъра се е разположил не друг, а Александър Велики със златната си корона и някои редки македонски съкровища.

В музея Орсе е показана Англия, красива, морална и чувствена от времето на Оскар Уайлд.

В Ке Бранли се е приземил духът на маорите от Нова Зеландия – Хе-ао-теа-роа – “Дълъг бял облак” – както те наричат чудесната си страна. Историята и изкуството на тези полинезийски викинки са представени с филми и свещенни предмети, прелетяли 25000 километра до Париж.

За да завърша с фотография, в Европейската Къща за Фотография Уилям Клайн ни представя черно-белия „Рим+Клайн“ – достоен за Фелини Рим от 50-те години. На втория етаж Мартин Франк показва фотографии на известни артисти „Дошли отвън“ в Париж през същата епоха. Отделен е цял етаж и за „Златния век на Албанската фотография /1858-1945/“ с чудесни тиражи и невероятни кадри от епохата на големите албански фотографи.

Зад кулата Монпарнас Фондацията Картие Бресон излага Ню Йорксия фотограф Левис Хайн (1874-1940), един от пионерите на Социалната фотография, който с право е считал човешкия дух за най-важно нещо в живота. Показаните 150 черно-бели винтижи – тиражи от епохата на Хайн – са бижута, достойни за нивото на фондацията.

Връщам се към ФИАК с този крещящ въпрос превърнат в неясно какъв вид изкуство. По-долу е фигурата на посетител, който вероятно си задава същия въпрос.