С жители два пъти и половина повече от България, модерен и архаичен, религиозен и безверен, с богата история и култура, Истанбул плаши и очарова. Ориенталската кухня на турците е сравнима с най-добрите в света. Чистотата в домовете и тоалетните е по-добра от много европейски страни. Ако изключим мнението на 50% от гражданите на Истанбул против диктаторския характер на правителството, оставаме изпълнени от многото различни квартали в града, всеки със своето очарование.

Снимам  дискретно, понякога явно, без негативна реакция. Агресивността, зад декорите на диктаторската политика на Ердоган, е скрита, понякога жестока, споделят жителите на града.

Истанбул е немислим без  Босфора и Златния рог, естествен пристан, образуван от прилива на две реки. Мостовете между Европа и Азия, с многобройните кораби, лодки, автобуси, метро, трамваи, лифтове в различните квартали на града, улеснява живота на 16 милиона жители.

Девойката, захласната в разговора, дори не ме поглежда когато снимам в магазина.

Кораби щукат във всички посоки. На където погледне човек, тепета и минарета източени към небето, добавят към чара на града. Свръх модерни сгради, магазини и хотели са в контраст със стари къщи и калдъръмени улици, тук-там се щукат напевно провикващи се амбулантни търговци.

Спирам до количка с голяма тепсия пилаф – подобен съм вкусвал само в Хива и Самарканд. От Булгаристан съм – подчертавам – комшуна! и получавам една лъжица повече. Надвечер, по време на рамадана, хората са послали бохчи върху тревата, за да се хранят с домашно сготвено на въздух. Бабите ме гледат скептично, но забулените млади булки се усмихват и ме канят да хапна с тях. Хапвам вкуснотии, а те ми обясняват как се правят на религиозни – кариерата в живота им изисква воал в тон с политиката на Ердоган.

В квартала Балат пред входа на стар хамам чета: „за мъже“. Поради рамадана хамамът е празен. Влизам да направя някой кадър. Закръглен мъж с красив мустак се появява и ме приканва да вляза. Оказва се българин, избягал по времето на комунистическа България. Сядаме, говорим за какво ли не, после ми дава сапун, чаршаф и налъми. Изтегвам се на топло, сам в средата на просторен многовековен хамам. След това пием турско кафе и си гледаме в чашите. Запазил съм адреса, ако от читателите на блога някой прояви интерес.

Освежен,  продължавам към съседния квартал – Фенер, най-интересен за заснимане

                                                                  / На летището Ататюрк… /

Имах възможност да посетя Френското радио зад кулисите . Да се обходят сто и десет хиляди квадратни метра в помещения, зали и студия не беше възможно, но се възхитих от архитектурата и добрата организацията на този малък град в града.

Сградите са завършени през 1953 година. Мястото е без вибрации от метро, близо до Айфеловата кула, която е ползвана за помощна антена. На 500 метра под земята има гореща извор, с помощта на който се произвежда автономно електричество за сградата.

Централната кула, сърцето на международните връзки има 22 етажа. В нея се пазят най-ценните записи и досиета, заобиколена от сгради във формата на крепостна стена.

В Radio France работят 3500 човека на 150 различни служби. Има пет зали за концерти, с кабинети за записи, пригодени за различни случаи с възможност да бъдат наети за допълнителни услуги.

В голямата концертна зала се намира втория по големина орган в света с 5320 тръби. Първият е в църквата Notre Dame de Paris. Във Франция, между другото, има 12000 органа.

В дискотеката на Радиото регистрират и остават записани всички нови произведения в света на музиката от всеки кът на земята.

Вероятно не споделям нищо особено ново, но си направих удоволствието да снимам геометрични форми и да ви ги покажа.

                   3 Март, 1983 година:

         С бусчето на Жерар късно вечерта се настаняваме да преспим в началото на гората под хижа „Яворов“. Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между натежалите от последния мартенски сняг вековни мури. Боровете припукват ритмично, от клоните им се сипят феерии искрящи снежинки. Ранобудната Планина, по-красива от всякога, ни приканва да тръгваме.

         Французите, приятно възбудени, натиснали здраво пантите на ските, дръпват нагоре. С Ясен ги следваме по утъпканите следи и още преди обяд подминаваме запустялата хижа „Яворов“.

         Времето е чудесно, но Ясен е необичайно мълчалив.

         – Чоче, виждаш – досега май никой не ни е правил партина. Потръгва ни. Така ще бъде и занапред! – опитвам да окуража приятеля си.

         – От твоите уста в Божии уши! – усмихва се Ясен, свръхчувствителен и по-реалист от мен, но със същия вял поглед.

         – Ще успеем! Имай търпение. Знаеш, ако не сега, ще стане по-късно. Айде, зарадвай се най-после! – провиквам се няколко метра след него и двамата, унесени в мисли, продължаваме по следата на франсетата.

         За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на приятеля ми в Либия приключва. Събираме се в Париж и „каквото сабя покаже“.

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно насочени на запад. На хоризонта, зад Югославия, се е източила тънка, черна ивица. До заслона „Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими не повече от три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термос с чай, Ясен – буркан с мед.

         Чертата на хоризонта остава закована, все така неподвижна.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж качили до тук, нямаме желание да се върнем обратно. „Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине“ – си казваме и продължаваме максимално бързо към заслона.

         Преди три години, по същия ръб, с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електричество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме нощта на броени метри от заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

         Този път сме четирима и напредваме, но дали от либийските травми, или от спомена за голямото мръзнене, Ясен продължава да е тревожен и напрегнат.

         – Чоче, пъстървата мърда в раницата ми. При теб е виното. За лакомствата при франсетата да не говорим… – провиквам се на пресекулки с желание да бъда оптимист. – Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват! – опитвам да окуража и двама ни.

         Да, но чертата на хоризонта внезапно надебелява и ни връхлита черна вълна с буреносен вятър и суграшица. Връзваме ските си на раниците – всички, освен Ясен, който ги държи с ръка – и крачим по ръба, един след друг, максимално встрани на козирката.

         – Този път сме четирима! – чувам Ясен да си говори на глас.

         За връщане вече не става дума.

         Жерар най-отпред прави партина. В следите му стъпва Ясен. Държи щеките си в едната ръка, ските в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да стегне ските си на раницата и да си служи само с щеките за повече мобилност. И повтарям отново малко ядовито: „Пъстървата е в тигана-а!“.

         – Нещата се повтарят! – отвръща Ясен.

         И това са последните му думи.

         Козирката под нас се отлепя. Краката ми увисват над пропастта, вкопчен здраво в скалата. Доминик и Жерар ме издърпват внимателно върху оголения ръб.

         Но Ясен?! Ясен е долу!

         Надвиквам се с виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         – Чоче! Чоче!

         Чувам гласът на приятеля си, накъсан от виелицата:

         – Да дой…- де- е… Ня…

         Надвесен над черната бездна, искам да скоча при него.

         – Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – викат в хор французите и ме удържат.

         – Чоче, трябва да издържиш… Ще издържиш… Ще дойдем!… – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         В заслона мълчанието е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо – яростен, неукротим.

         Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята притихва, но мъглата е все така непроницаема. Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не можем да се оправим. Нуждаем се от помощ! Слепешката се спускаме на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         – Чоче, бъди позитивен… Яж мед! Силен си, ще издържиш… Веднъж нали успяхме! – повтарям на себе си и безутешно въртя ските. – С теб съм… Ще се върна максимално бързо!

         Да, но се отдалечавам.

         Ниско долу, оставим багажа си на французите и хуквам по долината, същата, по която вървяхме с Йетте преди година. В село Кресна има телефон. Директорът на Спасителната служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е още жив! – повтарям на себе си и се надбягвам с времето.

         Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Спирам да потопя пресъхналите си устни в шумящ наблизо поток. После лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа са замрели и отвътре в мен прозвучава познатата от Каикохе мантра: „всичко е наред“.

         Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата трева, всички повтарят в хор: „Всичко е наред!“ Миг и вечност слети в едно!

         Хълцам от болка и радост: „Чоче! Чоче!“

         Затичвам се отново и повтарям лудо: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“ – сякаш наред с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска спасителна служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Не се притеснявай, подавам  сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен.“

         Ужасен, трясвам телефона и въртя панически на Кузман. Готов да тръгне веднага, ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, строени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти и аз съм първият.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим“ – развиква се поручикът на местния си диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, негово познанство от спецслужбите на УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Има и за мен. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите лежат на топло в общата спалня.

         – Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията. – Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе. Нема страшно…

         Занемявам. Кузман захвърля демонстративно значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         След известно време в долината зад нас запримигват фенерчетата на спасителите, уплашени от реакцията ни.

         Изминали са повече от двайсет и четири часа. Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главоболие, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

         Този път, без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно, за да слезем при Ясен.

         На спасителите не можем да разчитаме –  вече са били отбой поради новия фронт от запад. От местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен, но акцията е също прекратена – батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда е прекъсната.

         Настояваме за помощ – „Не иска да рискуваме.“ – повтарят спасителите, доволни да се приберат по домовете си.

         Ясен остава горе. Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но сега отказват да ме видят.

         Времето този път се влошава наистина. Акции не са възможни.

         Вдига се голям шум и родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си – ледена и жива. Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше се и на двама ни да живеем дълго.

         Коленичил в снега с камък в гърдите, обещавам на Ясен да живея за двама.

         В следващите дни мракът около мен продължава да се сгъстява.

         Не ме допускат на погребението на приятеля ми. Седнал зашеметен в леката кола на близък приятел, паркирана до Централните софийски гробища, чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да ми се размине.

         Като допълнение на всичко, в местен вестник вече е написано как в компанията на чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият отказал да стават диверсанти. Дали да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, отвсякъде бълват зли приказки. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме стягат като примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински добри. А само добрите между нас правят света поносим и изобщо възможен.

         Започнах да разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна с разбиране, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

След още не малко перипетии се ожених за французойката, която обичах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Вятърът бил силен, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла една епоха на щастливи полети и разочарования.

ТАШКУРГАН

Ташкурган е оазис в миналото и централно място за керваните в един от централните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай, между Афганистан, Киргистан и Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планините-великани Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, това място в миналото  е било център на много азиатски истории и култури.

В тази страна на уигурите имам намерение да посетя базовите лагери на великаните К2, Гашербрум и Брод Пик в китайската част на страховития Каракорум.

Преди да започне тази малка експедиция тръгвам към Ташкурган, за да снимам останки от богатото минало на този изпълнен с история кът на Азия.  Синът на директора на агенцията, която организира това пътуване, за късмет е влюбен в българка от София. Светът е малък. Това ми помогна да получа трудни разрешения за граничните зони в район рядко достъпен за чужденци.

(Това е специален граничен отряд от китайци с необикновен ръст)

Китайците са сложили желязна ръка върху стратегически важните гранични зони с безброй пропускателни постове и циркулиращи военни групировки. Местните уигури и таджици все още със силно национално чувство, не понасят диктаторските маниери на китайците.

Единствения възможен език с местните са жестовете.

В периода 1959-79 китайците, подобно на съседния Тибет, присвояват тази стратегически важна област, свързана с Пакистани хайуей (130о км. между Ислямабад и Кашгар). Строенето на този път, изсечен сред най-могъщата Природа на планетата, отнема живота на  всеки километър по един човек.

Гробът с тази прекрасна гледка и останките от старини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Тук се е намирала крайната точка за обмяна на стоките между търговците. Марко Поло разправя как на китайците са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите оставяли вечер стоката си до каменната кула. На същото място на следващата сутрин те намирали количеството коприна, отговарящо по стойност на оставената стока. Когато не били съгласни, те се прибирали с каквото са дошли, а китайците на свой ред взимали обратно своята стока.

Това са гробове на суфи и останки от култа на парсите към Зороастър. Тези места, тачени от местните уигури, са нарочно занемарени от китайците. Жените в тази щастлива долина, на няколко километра от Афганистан, не носят воал и свободно си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пием заедно чай. Като гостенин в неговия град не ме оставя да платя.

Времето не стига. Искам да остана повече и да снимам околностите на това особено все още автентично място, както повечето гранични зони в Азия, но за по-дълъг престой  е необходимо допълнително специално разрешение. Чужденци не се виждат, освен няколко богати, лъскаво облечени китайци, които нямат проблем да стигнат до тук, за да си направят селфита със старините, без да имат понятие от религия и история. За тях това е „Големият Китай“, само толкова.

Това стратегическо място с безвъзвратно загубено величие е забравено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме също българите, техни далечни братовчеди) ги прави да вложат табиет в ежедневието си, да се веселят и да запазят духа си, без да се смесват с похитителите китайци. Това им коства да са бедни, да има насилия и повече от милион да са затворени в концентрационни лагери в съседния Тибет.

Пътят ни се вие на височината на връх Мусала. Тези девойки не са воалирани, пазят се от силния вятър.

Вакхан Коридор, долината, през която е минал Марко Поло на път от Китай за Самарканд и Бохара е съвсем наблизо. Вакхите, често руси, със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нямат общо с екстремистите мюсюлмани. Мястото е чудесно и безопасно за пътуване в един все още автентичен свят.

Девойката в гръб е мелез между киргиз и вакх, каквито най-често се срещат в района на Мустаг Ата. Под ботуша на китайците, тук живеят прекрасни хора. Издебнах момент без китайски патрули по пътя и изтичах набързо да снимам стадото якове.

Тези сърдечни хора, невиждали чужденци ме поглеждат очудени, някои с болезнен поглед. Снимам и благодаря с усмивка.