Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

„Преспиваме в колата на Жерар ниско долу, в началото на гората под хижа Яворов. Рано сутринта блясъка на кристално чиста зора ни подканва да побързаме. 

Вековни гигански мури с клони, натежали от пресен мартенски сняг, пропукват ритмично. Потоци от снежинки, искрят под лъчите на ранното слънце. Ранобудната планина е красива и гостоприемна. 

Ските ни кръстосват следи на невидими горски обитатели. Мълчаливи набираме височина и около обяд задминаваме празната хижа Яворов. С Върбан намалихме ритъма – французите са оставили следи, които следваме. Върбан изглежда  унил.

– Досега никой не ни е правил партина, потръгва ни, нали виждаш Чоче. Така ще става и занапред, да знаеш!

– От твоите уста в Божиите уши – поглежда вяло Върбан, както винаги свръх чуствителен и по-реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! И ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после, да му се не види!

За мен е повече от ясно – ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и ще се съберем в Париж. 

Французите  ни очакват на билото с тревожно обърнати погледи на запад. На хоризонта над Югославия се е очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход остават около два часа. Дали е фронт? Ще го изпреварим ли? Жерар мълчаливо изважда термус с чай, Върбан буркан с мед. 

Чертата на хоризонта не се променя. 

Намираме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали сме височина, не е в стила ни да се връщаме. Чертата остава една и съща. « Вятърът може да завърти фронта и да ни се размине » – подхвърля някой.

Решаваме да продължим към заслона.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сляха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан мълчаливо напредваше, видимо все така тревожен. 

– Върбе, в раницата си нося прясна пъстърва, при теб е бутилката с вино. Да не говорим за лакомствата при франсетата. – опитвам да бъда оптимист.

Напредваме бързо, « очакват ни хубави неща » – продължавам да си втълпявам. 

Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица. 

– Този път сме четирима! – извиква като на себе си Върбан.

Връзваме ските на раниците. Един след друг, стъпка в стъпка продължаваме по ръба максимално встрани от козирката. 

За връщане не става дума.

Жерар води партината. Върбан следва следите му. Държи ските си и ги забожда при всяка крачка. Това ме дразни. Извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, да има само щеки в ръцете! 

– Пъстървата е вече в тигана! – добавям за кураж.

– Нещата се повтарят!

Това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепя. Вкопчвам се в скалата – единия крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват върху оголения ръб. 

А Върбан?! Върбан е долу! 

Надвесен над пропаста крещя с виещия вятър: « Банчо! Банчо-о! » 

Дочува се познатия глас. Едва- едва, накъсан от виелицата.

– Да дойде някой…

Приготвям се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате двамата в пропастта! – викат в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – крещя, без да знам дали съм убеден, че ще го спасим или за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът бушува зловещо – яростен, неукротим. В нощта лежим, всеки от нас зазидан в мрака на собственото си страдание.

На развиделяване бурята утихва, но мъглата е все така непроницаема. 

При Върбан е абсурдно да слезем, имаме нуждах от помощ! Спускаме се слепешката по склона към долината на Влахина река.

« Връбчè, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, нали успяхме веднъж! С теб съм…, ще се върна! » – повтарям си безутешно на ум.

Да, но се отдалечавам от него. 

Оставям багажа си на французите и хуквам по долината –  в Кресна има телефон, директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми ще остане жив! » – убеждавам себе си в движение.

Времето, най-добрият ни приятел и враг, с него се надбягвам. Високо горе с чернилката се борят няколко слънчеви лъча, търсят пролука. В първия шумящ поток в долината потапям пресъхналата си уста. Лицето също… и цялата запалена глава. 

Природата наоколо заглъхва. Шумът на потока, бученето на планината…, неочаквано всичко замира. Във въздуха звучи «  всичко е наред! ». 

Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева, сякаш цялата околност заповтаря – « всичко е наред ». 

Това само за момент.

Хълцам от болка и радост едновременно. – « Банчо! Банчо! »

Тичам надолу и опитвам да повторя: « Всичко е наред! » – сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: « На спасители от друг район не се бъркаме! Ще подадем сигнал в Разлог – веднага, да веднага – колегите ще поемат случая. Районът е техен! Не се притеснявайте.» 

Трясвам телефона, ужасен въртя на Кузман, който се приготвя да тръгне веднага – ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, ала местни милиционери, застопорени до колата на Жерар, в бойна готовност да заловят диверсант ме арестуват. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местния диалект. 

На път да колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел – неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят, включително и за мен, ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят. Към полунощ в хижата заварваме спасителите налягали на топло в общата спалня.

– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Шъ го изровим, нема страшно…

Занемявам. Кузман демонстративно захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме сами към билото. 

Ниско долу зад нас се появяват мигащите светлинки на фенерчетата на спасителите, стреснати от случилото се. 

Изминали са двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

Този път без отговор. 

Въжето, с което разполагаме не е достатъчо дълго да слезем, където трябва в пропаста. Необходим е по-голям екип за помощ. За срам и резил, алармата за нов напредващ фронт и спадналите батериите на станциите,попречва на отряда от Разлог да ни застигне. 

Върбан остава горе. 

Сам.

В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имат за братя, сега отказат да ме видят.

Времето се влошава, не позволява акцията да продължи. Вдига се голям шум. Мобилизират военните. 

Изтича цяла седмица. Тялото на Върбан е най-после свалено в гората. Със счупено плаващо ребро, поради затруднено дишане той е издъхнал през първата нощ. 

Държа ръката на приятеля си за последен път. 

Ледена и жива. 

Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се да живеем дълго. 

Коленича безмълвен в снега – обещавам да живея за двама. 

Малко преди да разпукне зората казват, нощта е най-черна. Този път мракът е тотален.

Не ме допускат на погребението на приятеля ми. 

Стоя затворен, зашеметен в частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба. Близка на семейството притичва специално да ми каже, че заслужавам същата участ…

Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как млад мъж блъска приятела си в пропаст, защото му отказал да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или го правят от примитивна лошотия – злини бълват отвсякъде, една дълга верига на подтискани страдания, предавани от поколение на поколение. 

Обграждат ме като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сливат в едно, виждам хората безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни – а те са тези, които правят света възможен и поносим.

Болката затваря, озлобява човека. Непреднамерената добрина, само тя помага. Тя осмисля живота.

А той се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*