Химба в Намибия

Светът се променя бързо, 21-ият век изисква, плаши и въодушевлява.

Истински интересните места за снимане не са много. Има някои недостъпни гранични зони в Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия… В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволява лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак, които се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още  номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители и е от най-рядко населените страни в света. Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път търся да открия овчари Химба.

Мулетарите ми са  химба и ме учат на жестовете на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си и забелязвам как реагират подобно на дивия кон в Аржентина, който  неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлям. Не е обидно да кажа, че впечатляващите чуствителни очи на коня виждам в погледите на тези хора.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Неотдавна кобра се е изплюла в лицето на една жена от племето. Окото й е възпалено,  жената има силно главоболие. Колиура от аптечката ми е добър за промивка и заедно с няколко парацетамола жената се чувства по-добре, а аз съм приет различно в премето.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба живеят с прародителските им традици около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещенно, служи за палене и подръжка на огъня, както за леч, битови строежи, включително за правене на ковчези и чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата – химба не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожата си, която добива копринен отенък – с чуство на хумор и взаимна симпатия се снимам с местни девойки. Чувствата ни се засилват. Предлагат ми да се свържа със селото. Разбирам, че колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят, които да се грижат за стадото ми. От друга страна всяка жена ще ми коства 8 крави или ако предпочита, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява и предпочита да му купя крави. Пресмятам, че не мога да си позволя повече от две жени. Виждам също, че някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки знае възможностите си, мястото и ролята, която заема. Силата на природата налага ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват по силно. Обменяме песни. Пригласям тромаво на местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява и постепенно заразява всички.  Рискувам да отпия глътка от силно киселеещия айран в общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, колко вкусно! Нощта напредва, закъснели за сън потъваме в многозвезната нощ. Сутринта в пет е светло, хора и добитък се раздвижват. Светлината за снимане е вълшебна. Жизнените деца Химба помагат и едновремено играят. Животът е слят с ритъма на природата, която дава стойността на времето. Привързвам се все повече към тези примитивни и съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора. Те не се очудват от нищо, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни са за всеки жест и отвръщат с подобен. На вниманието отговарят с искрено внимание. Не променят природата, нагаждат се към нея. Самите те са Природа, а притежават човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа и следва най-трудното. Зареден с чудесна енергия, регулирал тялото си към ритъма и изискванията на Природата, освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, трябва да заживея отново в среда, която ми принадлежи. Не искам да загубя усетеното, към което имам вкус, къето също нося в себе си без да избягам от големия град, където нещата се случват и изграждат. Как да свържа култура и цивилизация с истинските неща, срещани най-вече сред Природата. Уловените фотографски мигове ми показват, че преживяването не е било сън. Въображението, смесва реалността със сънищата. Целият живот е един голям подарък. Вижда се в очите на децата.

Ако тези фотографии ви харесват, ще намерите повече в сайта в галерии 91 и 92.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: