/Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава, Пирин е „най-красив си на Земята“, както се казва в песента. Близо до заслона във форма на малка дървена кутия “Баюви дупки”слънцето и луната си правят срещи, топлата и студената светлина едновременно се разстилат върху страховития мраморен масив.

Планината, неутрална и силна, ни дава или отнема според каквото носим в себе си.  Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни учи да се справяме и да преоткриваме живота според обстоятелствата.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, споделяхме интимни мисли, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета. Без добра екипировка, порива в сърцата беше достатъчен и Планината стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба. Приемах го за политически неутрална професия. Задавах въпроси свързани с човешкия ни път, с ролята ни на земята, за социалните зависимости – очевидно не да строим комунизъм и да бъдем равни помежду си под вечен контрол. Имах щастливи моменти, но имаше нещо съществено, необяснимо какво, което липсваше.  С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си, както ставаше в „Хиляда и една нощ“ и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да се реализираме „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но бягахме отново, далеч от всички. Планината ни приемаше, защото я обичахме.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни се отлепи, Върбан падна в пропаста на Бански суходол. Закрепен на косъм за скалата, като по чудо останах жив. (инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с Върбан, най-после се разкри и продължих да търся истини за земята и хората. Правех го за двама ни.

След неколкогодишно лутане без работа отново по ръба на възможното, неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина и по този начин да стана легален в обществото. Имах чувството, че Върбан ми дарява виното с пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин.

По-късно виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега продължавам с четири очи  да откривам света за двама ни.  В живота по някакъв начин всичко е свързано и няма място за разочарование. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и малката спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Днес  съзнавам още по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно и също нещо. Колкото до погледите ни  „отвъд хоризонта“ с Върбан, надявам се един ден границите за хората да изчезнат, да няма насилия и да бъдем всички истински щастливи.