Овчари
2013
/ Раджастан, Индия /
/ В планината Атлас, Мароко /
Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че компанията на един овчар понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Разбира се нямам предвид овчар, който псува стадото на майка, а естествената връзка с хора сред Природата, обитавани от жив дух, които напомнят на първите пастири, духовни бащи на човечеството.
/ Раджастан, Индия /
/ Планината Атлас, Мароко /
Историята, която ви разправям е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината. Понякога се губех, заедно с Природата откривах себе си. Вечер се лучваше да избутам жарта, за да преспя на топлата земя. Рано сутрин се събуждах опушен и измокрен от росата се сушех под живите лъчи на изгряващото слънце.
/ Каракорум, Пакистан /
/ Гужарат, Индия /
Веднъж се загубих в Родопите. Бях прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатарите на овце с вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, като излюпен от вековете. Заговорихме се, той разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, повит във вестник. Приседнахме до шумящия наблизо поток, аз топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно на къде съм ръгнал из пущинака наоколо. Мястото беше наистина забутано. Казах му как ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря висините, да гоня слънцето и да губя поглед зад хоризонта. Приготвих се да тръгвам, а овчарят занарежда: „ Синко, обичаш го ти животот… – Гласът му се смесваше с подрънкването на лопатарите и шума на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!“ Гледах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.
След кратка пауза овчарят провлачи отново: „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – стоя малко така, загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори като провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи.
Такива срещи по онова време бяха естествени. Шаманството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. А вертикалата на Планината отговаряше на духовното в мен. А на какво бях пазител, не ми беше ясно. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих искал да пазя всичко, което не ни принадлежи.
/ Кашмир, Индия /
/ Кашмир, Индия /
/Гужарат, Индия /
/ Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /
Ако харесвате Индия и обичате фотография, в www.ivan.pastoukhov.com, в галерии 8 и 9 има пресно направени фотографии от Гужарат и Раджастан.
/ Непал /
Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните и пресичате Асамските Хималаи и Бутан, за да продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Нанга Парбат в Пакистан и Намче Барва в Тибет. Заобикаляте няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите) и влизате в Индия през Ладак, за да продължавате до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни, настанени в house boat в езерото Дал, от където след това ще кулминирате планинската си авантюра в Каракорум. Тук се чувствате се като малко пясъчно зрънце сред многобройните, повечето от тях непокорявани седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три могъщите осемхилядници, е най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължавате трека си на запад, ще навлезете в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия Исламабад, грозен град, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма нищо интересно, освен едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и максимално бързо се спасявам в посока на Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в квартал с истински хамам и явно бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)
След добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите, който е в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус, за да се върнем обратно по Каракорум хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към малкия Памир в района Чипурсан, близо до границата с Афганистан. Тук ислямът е примесен с будизъм. За мюсюлманите долу в градовете на сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината жените са по-свободни, а гостът е винаги свещен.
Разбирате вълнението ми, нали е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отмине киргизкия керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан прилича на рисунки от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не са се спирали от нищо да пресекат тези невероятни, още девствени места. Всяка крачка за тях е било откритие. За мен също, но веднъж слезли в долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме със съмниние за военни и чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проливала и пролива толкова много кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо), пребродили тази фантастична страна преди инвазияна руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван от никой се качвам на граничен връх, за да снимам по-добре този свят, който ме тегли като магнит, свят който явно нося в себе си, все едно напускам близък човек, който искам да задържа физически.
Коментар