Месец юли е горещ и влажен в Куба. Влагата добавя към задуха, но приемуществото е, че няма туристи. Пътувате в полупразен самолет  без да усетите полета до Сантияго. (Без малко листче с печат от Кубинското посолство не ви пускат в самолета.)

В Сантяго пристигате в мизерно летище, каквото беше Софийското по времето на строежа на комунизма в България.

За нощувка намирам стари колониални къщи на местни жители. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, някои от тях са екзотични, но повечето лошо поддържани. Попадам на хора с възможности отпреди революцията, успяли да скрият ценности от миналото си в Маями и сега, след смъртта на Фидел Кастро, заедно с разведряване на обстановката –  само разведряване, защото строежа на комунизма не е приключил, а новите възможности едва сега се отварят –  са върнали запазеното от  имущество си обратно в страната. В Сантяго за късмет попадам в богат, чудесно подреден колониален дом с обширни стаи, таван десетина метра висок, с вътрешен двор и вместо покрив разкошна озеленена тераса.

Старата част на града, с тесни улици и шарени, поддържани или често полуразрушени къщи е пленителна, а жегата – отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети с разлика двадесет и пет пъти. Такава е разликата между платежността на туристите чужденци и местните жители със заплати на нивото на пенсионерите в България (150 евро).

В страната хората в общия случай са примитивни, бедни, с тъга изписана по лицата, която бързо преминава в радост. Повечето са гостоприемни, с отворени сърца, какъвто беше  народа ни преди години. Вярно е също, че когато няма какво да губите,  сърцето се отваря по-широко. С ром, пура, музика и малко (или повече) секс, тъгата се превръща в заразяваща весела емоция.

Морето по това време е топло, малко мътно, но без туристи.

Вратите на домовете на повечето кубинци остават винаги широко отворени. Контактът с улицата е директен. Връзката с чужденците е добре дошла. Като фотограф, напуснал от хладните, изкуствени отношения в Европа,  тук е малък рай. С ръждясалия си испански разправям на кубинците как преди години бяха затворили планината Витоша, за да може  Фидел Кастро да си направи спокойно кроса. Боди гардовете го бяха намерили от другата страна на планината в село Чуйпетлево, клюкарите казват „с някаква млада булка“. Нали бяхме братя с кубинците. По възрастните тук си спомнят и ме канят да споделим по чаша – с някои това става по братски, други искат да им помогна с евро, доларът не е обичан. Жената под фотографията, на която е като млада, ме спасява в дома си, защото заваля пороен дъжд. Подарявам  й мускалче с българска роза, а тя дори знаеше за Розовата долина…

Идеята ми е да пресека Куба – 1500 километра и да се прибера през Хавана петнадесет дни по-късно.  Страната е бедна, задушена и изостанала от системата на Кастро, което не пречи на много кубинци да го тачат и обичат до днес, както руснаците обичат Ленин, Сталин, а сега и Путин. Слабите духом имат нужда от силен водач, за съжаление често патологично силен, превърнат в диктатор, който да ги обединенява, да ги води и мачка.

Кубинците са свикнали с нямането, хвалят се с това, че са сплотени, сърдечни, винаги заедно, с безплатното образование и осигуреното здравеопазването. В последното не успяха да ме убедят –  уморен след няколко часова езда в красивите околности на Виналес,  ритнах ръждиво желязо на покрива на къщата, от където се качих да снимам. Местната аптеката не разполагаше с превръзки, а в болницата за чужди граждани ме мацват набързо с памук, напоен в йод,  „стерилната“ превръзка се оказа парче марля, старателно увита в стар вестник. Струва пет евро.

Природата във Виналис е чудесна, човек не знае в кой свят се намира. Освен езда, тук се катерят интересни за алпинистите  скали. За съжаление тук спонтанността и гостоприемството на местните е различно от Сантяго и местата, където нямаше туристи. Бързото забогатяване явно беше променило манталитета на местните.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това радва очите, това създава настроението в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове теглят коли, коне, впрегнати в каруци, както и рикшо, служат за таксита.

След Сантяго продължавам през Камагуей към Тринидад – перлата на страната. Отново калдъръмени улици, многоцветни  красиви, стари скради. Следва Сиенфуегос с лабиринт от тесни улици, удобни да се загубите и навсякъде гостоприемни, винаги усмихнати жители.

По рафтовете на магазините, всички държавни, са наредени по няколко продукта – най-често ориз, олио, сол и захар. Сапунът липсва и е ценен подарък  – хората ще ви бъдат благодарни, което не означава, че кубинците са мръсни. Дори обратното, през цялото време, обилното изпотен, не усетих миризма, нито в себе си, нито от околните. Това между другото.

Портретите на Ке Гевара и на Фидел са навсякъде и не ви изпускат от очи .

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст.  Любят се вероятно по същия начин. Предлагат ви най-често чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често и на малки глътки.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура в стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Преди  години тази фантастична балерина дойде (сляпа) да играе в Софийската опера. Заедно с Мая Плисецкая те бяха звездите в световния балет.

Хавана с централния  площад на революцията – интересен и пълна пародия – и стария град наоколо, сама по себе си заслужава отиване до Куба. Близо половината от фотографиите ми са от Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са напълно достатъчни. Оставате с хубав спомен, урок за човечност и болка за нищетата, в която тези хора живеят. Който помни миналото в България  разбира за какво става дума. Испанците са оставили завидно наследство, за съжаление лошо стопанисвано, по-скоро нестопанисвано.

За сметка на това многобройните американски коли са изрядно поддържани. Моторите им са сменени с нови, дизелови на мерцедес и тойота, колите са станали вечни, гордост на много кубинци.

Това е стопанката ми в Хавана, която сутрин старателно  приготвя чудесна закуска, а после  прекарва деня на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. Столовете и в най-бедните домове  се люлеят, с вентилатори в пълен оборот наоколо.