Месец юли в Куба е горещ, задушен, с леки превалявания. Влагата добавя към задуха. Приемуществото е, че няма туристи, полетът до Сантияго не е пълен и минава неусетно.

Летището – мизерно. Прилича на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, с интересна колониална архитектура, но повечето лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото „строежът на комунизма“ не е приключил  –  той успява да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, обширен, чудесно подреден колониален дом, с таван висок десет метра, вътрешен двор и богато озеленена тераса на покрива.

Старата част на града е пленителна. Улиците са тесни, къщите боядисани с ярки цветове, някои добре поддържани,  други полуразрушени. Колкото до жегата, за несвикнали с климата, тя е отчайваща.

В Куба днес циркулират две разменни монети. Разлика между тях е двадесет и пет пъти, същата между платежоспособността на чуждите туристи и местните жители със заплати отговарящи на повечето пенсионери в България (150 евро).

По лицата на хората е изписана тъга, преминаваща много  бързо в радост. Народът живее бедно и примитивно, но повечето хора са гостоприемни, с отворени сърца, както в България преди години (това е, че забравяме лошите моменти и често идеализираме). Факт, когато няма какво да губи,  сърцето на човек се отваря по-широко. С повечко ром, хубава пура, жива музика и любов, тъгата се превръща във веселба със заразителна  емоция.

Морето – топло, малко мътно и без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата да става директно. Като българин ме приемат добре навсякъде, притова в страна-рай за фотографа. На тромав испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, бяха затворили планината Витоша, другарят да направи необезпокояван своя крос. Мълвата казва, че бодигардовете го намират с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и ме канят по братски да споделим чаша ром. Помагам  с няколко евро, доларът тук не е обичан. Жената, седнала под фотографията си като млада, ме спасява от внезапен пороен дъжд. Подарявам й мускалче с българска роза, а се оказва, че познава Розовата долина.

Пресичам Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана – и виждам как, въпреки беднотията, повечето кубинци продължават да обичат Фидел Кастро. Приличат на руснаците, които тачат Ленин и Сталин, а китайците – Мао. Все народи, нуждаещи се от силен водач, най-често патологично обременен диктатор, който да ги обединява, води и смазва, като за сметка на това им обезпечава екзистенциален минимум.

Кубинците, свикнали с нямане, се хвалят, че това ги е направило сърдечни и сплотени, освен това с безплатно образование и осигурено здравеопазването. В последното не съм убеден, защото  уморен от няколко часова езда в красивия Виналес,  настъпвам ръждиво желязо на покрива на къщата, от където снимам. Местната аптеката не разполага с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацват набързо раната с памук, напоен в йод. „Стерилната“ превръзка представлява парче марля, увита в стар вестник. Цената – пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда, с интересни  скали за катерене, но поради  богатия туризъм и бързо забогатяване на местните, отношенията са прекалено комерсиални.

В Куба богатите цветове, музиката, танците, ромът, пурите и хубавите кубинки раздвижват кръвта на кубинците, поддържат настроението.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, Такситата се заместват с рикшо.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – „перлата на Куба“. Калдъръмени улици, стари, многоцветни сгради, каруци и шевролети, малки бистра с чудесна кухня и топли усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринт от тесни улички, екзотични, чудесни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

По рафтовете на магазините – всичките държавни – има наредени по няколко продукта, най-често ориз, олио, захар и сол. Сапуните липсват и се оказват ценен подарък, нещо, за който се е сетил да донесе. Това не означава, че кубинците са мръсни. Самият аз обилно изпотен, не усещах миризма по себе си или околните.

Портретите на Ке Гевара и Фидел навсякъде не ви изпускат от очи.

Хората при всяка възможност и на всяка възраст танцуват. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, разбити с малко ром и много лед. Пие се често и на малки глътки. Местните вероятно правят любов по същия начин.

Сградата на операта Алисия Алонсо в Хавана има забележителна архитектура в стил необарок от 19-ти век. Помня чудесните моменти като млад в Софийската опера, когато тази фантастична балерина, вече сляпа, игра  с Мая Плисецкая, двете най-големи звезди в световния балет.

Централният площад на революцията в Хавана и стария град, дори само за тях заслужават да се посети Куба. Почти половината от фотографиите, които направих са в Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са достатъчни. Остава ви чудесен спомен и урок за човечност. На моменти сърцето ви може да се свие от беднотията, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума.

Испанците са оставили завидно, за съжаление нестопанисвано наследство. За сметка на това многобройните американски коли са изрядно реставрирани и гордост за кубинците. Моторите им са заменени с дизелови на мерцедес или тойота.

Хазяйката ми в Хавана  старателно приготвя богата закуска, след което  прекарва деня на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. И най-бедните домове в страната имат люлеещи се столове, до тях с вентилатори, които въртят в пълен оборот.

Adios querida, linda Kuba.