“Христос Воскресе”, казвам в пасхалната нощ на път за в къщи на един от редките минувачи по улицата. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа и не се подиграва, просто беше любезен. Тази година хората в катедралата Александър Невски бяха по-малко.

Маскиран като фотожурналист с два фотоапарата и няколко обективи около кръста търся добра позиция близо до олтара. Внезапно се открехва малка, слята с иконостаса врата, подава се ръка в расо и прави знак на високата фигура до мен да влезе. Мъжът е чужденец, вероятно близък на някой от епископите. Тръгвам след него и се промъквам в обширната светая обител на катедралата. Спотайвам се дискретно в един ъгъл и започвам да снимам атмосферата в това свето място.

Чужденецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща обратно към мястото за простосмъртни.

Не съм сам, в дъното на олтара забелязвам телевизионна камера и човек от телевизията. Зад него има друг с кожено яке и твърда физиономия. Очите ни се срещат, няма реакция, с подчертана безизразност. Продължавам да снимам най-естествено.

Обличат дядо патриарх, не ми обръщат внимание и снимам с чувството, че правя исторически фотографии.  Преди години беше ясно, че Максим служи на държавна сигурност. Сега миналото е забравено и този деветдесет годишен старец е приеман различно, с уважение.

 Оставам в привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е реда, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят с кратка служба отвън. На връщане ще потропат по дверите на храма Божи, за да им се отворят отново.  В олтара сме сами с камерамана и господина с коженото яке.

Използвам момента, за да фотографирам красивите фрески, няколко натюрморти със светите вещи. Явно съм се увлякъл, защото богомолец в залата забелязъл фигурата ми, се възмущава как цивилен осквернява с фотоапарат олтаря. Между пазителите на реда се разменят джиесеми и човекът с якето ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му блясва известно съпричастие. Увлечението ми да снимам вероятно го е забавлявало повече от самата служба.

Богомолците пред олтара забиват в мен фанатичните си погледи, чуват се и викове на възмутени съграждани.  “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ти знаеш ли къде си влязъл бе..!” Човек от охраната ме дърпа на страна: “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Разрешение имаш ли?” Давам си сериозен вид, дори се сопвам – как да нямам разрешение: “…ами ти ме пази бе човек, тези ще ме изядат…, знам, трябваше да изляза заедно с епископите…” – “Спираш дотук и не шавай много!”- отговаря полковника, но звучи оптимистично…

Хорът откъм балкона загърмява отново и патриархът с владиците влизат тържествено в храма. Вървят по пътеката към олтара, вниманието на всички е в тях. Събирам смелост и отново се мушкам през познатата врата, този път последван от друг смелчага-фотограф, с който двамата без угризение си разделяме греха.

Към два часа препълнен от духовност и фотографии дискретно се изнизвам навън.

Акустиката в катедралата и чудесните гласове на хора не ме оставят да си тръгна. Прескачам решетката на ниска метална врата пред стълбата към балкона и се отзовавам при хора зад гърба на диригента. Вълшебните мигове с гласовете на хора, заедно с няколко фотографии на катедралата откъм балкона, направиха най-хубавия Великден в живота ми.

„Благодаря на Бога, не съм религиозен“, отговарям когато ме питат каква религия упражнявам. Без да съм религиозен, вярвам, че светът е Божествен. Животът на земята е привилегия, едно все още неразбрано чудо. (неразбраните феномени сме склонни да наричаме чудеса) За това, че хората правят каквото искат и патят от грешките си, не вярвам да е Божа отговорност.  Но ето, че се раждат титани като Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт…, които ни стимулират, разширяват тесногръдието на бедните духом.

Човек има необходимост да вярва. За съжаление духовните институции, обхванати от интересите си, нанипулират и деформират хората. Духовното его е най-опасно!

Минавам покрай Гръцката църква в София и продължавам към Руската. След това влизам в Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете уморен заобикалям Свети Седмочисленици се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто си създават приятна атмосфера заедно. Циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Макар рядко срещат се и други млади с блясък в очите, търсещи спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви, особено за млади хора, ученици и студенти, беше забранено. Правех всичко, за да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата и да вдъхна от забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танците на отблясъците по фрески и икони развинтваше въображението ми. Не мислех за риска да бъда санкциониран. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене с гласовете на хора и чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с ръка в пазвата. Вятърът я гасеше и взимах огънче от закъснели възрастни минувачи. Те също го криеха, а после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчетата създаваха помежду ни някаква духовна връзка. Късметът ми работеше и не ме изключваха от училище.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, оставаше до края на службата. Развълнуван продължавах с нова свещица през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски, а в къщи оставях свещицата да догори на масичка до леглото ми.  Пламъчето играеше по стените, превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота сърцето ми туптеше силно и горящият въпрос „защо всичко това?“ чезнеше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът ни да минава в празни задължения? Не знаех да определя какво  търся. Думите свобода, дух, обич, докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, всичко това оставаше увиснало във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на горящи въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която започвах да имам спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, ме караше да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което по-късно се разви като стил и цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »