Ташкурган
2018
ТАШКУРГАН
Ташкурган е бивш оазис, в миналото централно място за керваните в един от централните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан и Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планини-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, в миналото това място е било център на азиатски истории и култури.
Тук е страната на уигурите, а аз имам намерение да посетя базовите лагери на великаните К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската страна на Каракорум.
Отклонявам се за десетина дни в посока Ташкурган, за да снимам останките от богатото минало на този пълен с история кът на Азия. Синът на директора на агенцията, която организира това пътуване, за късмет е влюбен в българка от София. Светът е малък и това ми помогна да получа трудните разрешения за граничните зони в зона, рядко достъпна за чужденци.
Китайците са сложили желязна ръка върху стратегически важните гранични зои. Има безброй пропускателни постове и циркулиращи навсякъде въоръжени военни групировки. Местните уигури и таджици със силно национално чувство не понасят диктаторските маниери на китайците.
Единствения възможен език с местните са жестовете.
В периода 1959-79 китайците са присвоили тази стратегически важна област (както са направили и със съседния Тибет), свързана с Пакистани хайуей (дълъг 130о км. между Ислямабад и Кашгар). Строенето на този път, изсечен сред най-могъщата Природа на планетата е отнел живота на по един човек на всеки километър.
Гробът с прекрасна гледка и останки от старини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Тук се е намирала крайната точка за обмяна на стоките между търговците. Марко Поло разправя как на китайците са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите оставяли вечер стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място те намирали количеството коприна, отговарящо по стойност на оставеното. Ако не били съгласни, те се прибирали обратно с каквото са дошли, а китайците на свой ред взимали обратно своята стока.
Виждате гробовете на суфи с останки от култа на Парсите към Зороастър. Тези места, тачени от местните уигури, са нарочно занемарени от китайците. Жените в тази щастлива долина, само на няколко километра от Афганистан, не носят воал и свободно си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който пием заедно чай и като гостенин в неговия град, не ме оставя да платя.
Времето не ми стига. Искам да остана повече, за да снимам околностите на това особено място, все още автентично, както повечето гранични зони в Азия, но за по-дълъг престой е необходимо допълнително специално разрешение. Чужденци не срещам, освен няколко богати, лъскаво облечени китайци, които нямат проблем да стигнат до тук, за да си направят селфита със старините, без да понятие от религия и история. За тях това е „Големият Китай“ и толкова.
Това стратегическо място с безвъзвратно загубено величие е забравено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и ние, българите, техни далечни братовчеди) им помага да вложат табиет в ежедневието си, да се веселят и да запазят духа си, без да се смесват с похитителите китайци. Това им коства бедност, насилия и повече от милион от тях затворени в концентрационни лагери в съседния Тибет.
Пътят ни се вие на височината на връх Мусала. Тези девойки не са воалирани, а се пазят от силния вятър.
Вакхан Коридор, долината, през което е минал Марко Поло от Китай на път за Самарканд и Бохара, не е далеч. Вакхите, често руси със светли очи, са гостоприемни, с благ характер и нищо общо с екстремистите мюсюлмани. Тази дестинацията е чудесна и безопасна за пътуване в един все още автентичен свят.
Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито най-често се срещат по пътя в района на Мустаг Ата. Тук под бутуша на китайците, живеят прекрасни хора. За да снимам, издебнах момент без китайски патрули по пътя и изтичах набързо до стадото якове.
Тези сърдечни хора, не са виждали чужденци. Погледите са очудени, понякога болезнени. Снимам и благодаря с усмивка.
Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните, пресичате Асамските Хималаи и Бутан и продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Канченджонга и Нанга Парбат в Пакистан с няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите). Ако решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш, следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия през Ладак, за да стигнете до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставените на котва house boats. Планинската авантюра ще завършите в страховития Каракорум. Тук сте като малко пясъчно зрънце сред многобройните, по-голямата част още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три осемхилядници продължава да е най-голямото предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.
Сега по-конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам в посока на Каракорум Хайуей.
След един добър прием в Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус и се връщаме обратно по Пакистани Хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите в градовете ние сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, а гостът е свещен.
Разбирате вълнението ми, щом е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан ми навява рисунките на Рьорих. Готов съм да остана и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман, тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време и опасности, не са се спирали пред нищо, за да откриват тези невероятни девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години един английски фотожурналист бил заловен и затворен. Приютени под голяма, уютна скала, пламъчетата на огъня възбуждат още повече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.
Коментар