Ташкурган
2018
ТАШКУРГАН
Ташкурган е бивш оазис, централно място за керваните от миналото по един от многобройните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан, Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планини-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, в миналото това място е било център на азиатски истории и култури.
Тръгнал съм с намерение да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската страна на Каракорум.
В Ташкурган се отклонявам, за да снимам останките от едно богато минало. Синът на директора в агенцията, която организира тази малка експедиция за мой късмет е влюбен в българка от София. Светът е малък. Това ми помогна да получа трудното разрешение за граничните зони, особено в район, почти недостъпен за чужденци.
Китайците са сложили желязна ръка върху тази стратегически важна гранична зона, с безброй пропускателни филтри и въоръжени военни групировки. Местните уигури и таджици имат силно национално чувство, не понасят диктаторските реакции на китайците и поради това са третирани жестоко.
Единствения възможен език с местните са жестовете.
В периода 1959-79 китайците са присвоили тази важна област (както са направили с Тибет в съседство), свързана с Пакистани хайуей – 130окм. между Ислямабад и Кашгар. Строенето на този път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, е отнел живота на 1200 души, почти по човек на километър.
Този гроб с прекрасна гледка и останки от старини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Там е била крайната точка за обмяна на стоките между търговците. Марко Поло описва как на китайците са им липсвали изразни средства – особена срамежливост, поради която персите вечер оставяли стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място те намирали количеството коприна, което отговаряло по стойност на стоката им, ако не, те се прибирали обратно с каквото били дошли. Вечерта китайците идвали на свой ред, за да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.
Тук виждате гробовете на суфи и останки от култа на Парсите към Зороастър. Тези места, нарочно занемарени от китайците, са тачени само от местните уигури. Жените в тази щастлива долина само на няколко километра от Афганистан, не носят воал и може да си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който пихме заедно чай и като гостенин в неговия град, не ме остави да платя.
В Ташкурган не срещнах чужденци. За по-дълъг престой беше необходимо допълнително разрешително. Времето не ми стигна да снимам в околностите на това особено място, запазено автентично, каквито са повечето гранични зони в Азия. Богати, лъскаво облечени китайци нямат проблем да пътуват до тук. Те си направят селфита със старините, без да имат понятие от религия и история. За тях това е само „Големият Китай“.
Това място има стратегическа важност, но величието му е безвъзвратно загубено и забравено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и българите, техни далечни братовчеди) им помага да влагат табиет в ежедневието си, да се веселят и да запазват физиономиите си, без да се смесват с китайците похитители. Това им коства бедност, насилия, с повече от милион от тях в концентрационни лагери в съседния Тибет.
Девойките не са воалирани, а се пазят от силния, студен вятър. Пътят ни се вие на височината на връх Мусала.
Вакхан Коридор, долината, през което е минава Марко Поло, когато напуска Китай на път за Самарканд и Бохара, не е далеч. Вакхите, повечето със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нищо общо с екстремистите мюсюлмани . Това е чудесна безопасна дестинация за пътуване в един все още автентичен свят, за който ще поставя специален блог.
Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито се срещат по пътя в района на Мустаг Ата. Тук под бутуша и тормоза на китайците, живеят прекрасни хора. За да направя тази фотография, издебнах момент без китайски патрули по пътя и изтичах набързо зад стадото якове.
Тези нормално сърдечни хора, не виждали чужденци, понякога ме поглеждат с очуден, понякога болезнен поглед. Не знам какво да направя, освен да снимам и да благодаря с усмивка.
Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните и пресичате Асамските Хималаи и Бутан, за да продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Нанга Парбат в Пакистан и Намче Барва в Тибет. Заобикаляте няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите) и влизате в Индия през Ладак, за да продължавате до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни, настанени в house boat в езерото Дал, от където след това ще кулминирате планинската си авантюра в Каракорум. Тук се чувствате се като малко пясъчно зрънце сред многобройните, повечето от тях непокорявани седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три могъщите осемхилядници, е най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължавате трека си на запад, ще навлезете в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия Исламабад, грозен град, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма нищо интересно, освен едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и максимално бързо се спасявам в посока на Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в квартал с истински хамам и явно бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)
След добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите, който е в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус, за да се върнем обратно по Каракорум хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към малкия Памир в района Чипурсан, близо до границата с Афганистан. Тук ислямът е примесен с будизъм. За мюсюлманите долу в градовете на сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината жените са по-свободни, а гостът е винаги свещен.
Разбирате вълнението ми, нали е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отмине киргизкия керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан прилича на рисунки от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не са се спирали от нищо да пресекат тези невероятни, още девствени места. Всяка крачка за тях е било откритие. За мен също, но веднъж слезли в долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме със съмниние за военни и чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проливала и пролива толкова много кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо), пребродили тази фантастична страна преди инвазияна руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван от никой се качвам на граничен връх, за да снимам по-добре този свят, който ме тегли като магнит, свят който явно нося в себе си, все едно напускам близък човек, който искам да задържа физически.
Коментар