Ташкурган
2018
ТАШКУРГАН
Ташкурган е оазис в миналото и централно място за керваните в един от централните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай, между Афганистан, Киргистан и Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планините-великани Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, това място в миналото е било център на много азиатски истории и култури.
В тази страна на уигурите имам намерение да посетя базовите лагери на великаните К2, Гашербрум и Брод Пик в китайската част на страховития Каракорум.
Преди да започне тази малка експедиция тръгвам към Ташкурган, за да снимам останки от богатото минало на този изпълнен с история кът на Азия. Синът на директора на агенцията, която организира това пътуване, за късмет е влюбен в българка от София. Светът е малък. Това ми помогна да получа трудни разрешения за граничните зони в район рядко достъпен за чужденци.
(Това е специален граничен отряд от китайци с необикновен ръст)
Китайците са сложили желязна ръка върху стратегически важните гранични зони с безброй пропускателни постове и циркулиращи военни групировки. Местните уигури и таджици все още със силно национално чувство, не понасят диктаторските маниери на китайците.
Единствения възможен език с местните са жестовете.
В периода 1959-79 китайците, подобно на съседния Тибет, присвояват тази стратегически важна област, свързана с Пакистани хайуей (130о км. между Ислямабад и Кашгар). Строенето на този път, изсечен сред най-могъщата Природа на планетата, отнема живота на всеки километър по един човек.
Гробът с тази прекрасна гледка и останките от старини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Тук се е намирала крайната точка за обмяна на стоките между търговците. Марко Поло разправя как на китайците са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите оставяли вечер стоката си до каменната кула. На същото място на следващата сутрин те намирали количеството коприна, отговарящо по стойност на оставената стока. Когато не били съгласни, те се прибирали с каквото са дошли, а китайците на свой ред взимали обратно своята стока.
Това са гробове на суфи и останки от култа на парсите към Зороастър. Тези места, тачени от местните уигури, са нарочно занемарени от китайците. Жените в тази щастлива долина, на няколко километра от Афганистан, не носят воал и свободно си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който пием заедно чай. Като гостенин в неговия град не ме оставя да платя.
Времето не стига. Искам да остана повече и да снимам околностите на това особено все още автентично място, както повечето гранични зони в Азия, но за по-дълъг престой е необходимо допълнително специално разрешение. Чужденци не се виждат, освен няколко богати, лъскаво облечени китайци, които нямат проблем да стигнат до тук, за да си направят селфита със старините, без да имат понятие от религия и история. За тях това е „Големият Китай“, само толкова.
Това стратегическо място с безвъзвратно загубено величие е забравено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме също българите, техни далечни братовчеди) ги прави да вложат табиет в ежедневието си, да се веселят и да запазят духа си, без да се смесват с похитителите китайци. Това им коства да са бедни, да има насилия и повече от милион да са затворени в концентрационни лагери в съседния Тибет.
Пътят ни се вие на височината на връх Мусала. Тези девойки не са воалирани, пазят се от силния вятър.
Вакхан Коридор, долината, през която е минал Марко Поло на път от Китай за Самарканд и Бохара е съвсем наблизо. Вакхите, често руси, със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нямат общо с екстремистите мюсюлмани. Мястото е чудесно и безопасно за пътуване в един все още автентичен свят.
Девойката в гръб е мелез между киргиз и вакх, каквито най-често се срещат в района на Мустаг Ата. Под ботуша на китайците, тук живеят прекрасни хора. Издебнах момент без китайски патрули по пътя и изтичах набързо да снимам стадото якове.
Тези сърдечни хора, невиждали чужденци ме поглеждат очудени, някои с болезнен поглед. Снимам и благодаря с усмивка.
Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.
Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам в посока на масивите на Каракорум.
След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.
Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!
Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман, тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.
На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.
Коментар