Palais de Tokyo, бившият « Замък на Музеите за Модерни Изкуства », днес е разделен в две самостоятелни сгради: Музей за Модерни Изкуства, принадлежност на Париж и Музей за Съвременни Модерни Изкуства, от 2002 година собственост  на държавата.

В едната сграда е представено Модерно изкуство от последните стотина години. (Модерно не означава Съвременно.)

Другата сграда е място, където човек си сверява часовника с тенденциите на съвременното изкуство. Амбицията на артистите е да привлекът вниманието на зрителите с концептуалната си визия.

Девойката под клоните на дърветата е платена, за да участва в декора. Тя обикаля залите в музея, има сериозно изражение и залитаща походка. Концептът на артиста е да ни накара, както  ми обясняват в залата, „да се замислим“. В случая не намерих за какво да се замисля и продължих нататък.

Залите са наредени с разнообразни форми, които да породят мисъл, (концепт), усещане. Идеи, дори банални, привличат много хора. Дали защото това им липсват, не мога да кажа.

Всъщност влече ме тъкмо обратното, изразено в безвременното, неизчерпаемо в израза си изкуство. Клоните на дървото, пеещата тоалетна чиния или дълбокомислените забележки по стените, не добавят нищо към това, което срещаме навсякъде, а дори идва в повече.

Всяка епоха е характерна със своето изкуство и всяко изкуство със свободата, която му принадлежи. Според мен концептуалното изкуство е рожба на духовната криза и механизирането на света, в който живеем.

И какво пилеене на пространство, време и средства в пъпа на град на изкуствата като Париж!

Трупът на полегнатата на два стола дама, ми напомни приказката за великият везир, който пресичал със секретаря си площад в Багдад. Неочаквано той видял Смъртта пред себе си, облечена в одеждите на баба с черна забрадка. Уплашил се и побързал да напусне града, за да се прибере в Самарканд. Секретарят му застигнал бабата и я запитал : « Защо беше необходимо да плашиш младия ми господар ? За него е твърде рано да мисли за теб ! » Бабата с черната забрадка се усмихнала: « Нямах никакво намерение да го плаша, просто се учудих да го видя в Багдад, след като се бях приготвила да го срещна утре в Самарканд.».

Всъщност тази фигура изглежда изигра ролята си, да ми припомни историята с везира. Но има толкова по-интересни неща за виждане, които провокират далеч по-богати асоциации.