Черно-бял, би казал лябителят познавач –  контурът на скалите, на хоризонта богата гама от сиви тонове, опростено без изискванията за хармония между цветовете, картината е по-конкретна и загадъчна, повод на въображението да отлита в незнайни светове. Цветен, ще кажат някои любители, поласкани от очарованието на 16-те милиона цветове в цветната фотография.  Да, но само добрите колористи, често художници, успяват да постигнат хармония в цветовете, да превърнат фотографията в успяла живопис. С изискванията за добър тираж нещата се усложняват. Тиражът в тъмната стая е не по-малко важен от самата фотография.

Черно-белите фотографии, особено винтиджите (автентични тиражи, извадени от ръката на артиста) на Ансел Адамс, Майкъл Кена или на някои пионери като Густав ле Грей, Стайшен, Штиглиц или Странд…, не оставят място на ласкаещите окото цветове.

Заливът Алонг с излаз към Южното Китайско море Донг във Виетнам.

Светлините в Пуна де Атакама  в Аржентина на височина 4000 метра са различни от мъгливия залив Алонг.

Фотографиите в блога, за съжаление на екран не дават верен израз на това, което показват.

Вулканът Мисти с тюркоазното езеро отпред изглежда добре цветен, но в черно-бял вариант многобройните сиви тонове му дават по-поетичен вид.

Интересният облак, заедно с фигурите върху солта са по-привлекателни в черно-бели.

Да отнемем ли тюркоазения цвят на езерото Пукаки в южния остров на Нова Зеландия за сметка на интересния облак, който в сиви тонове ще излезе по-добре?.

Черно-бялата фотография не понася грешки. Тя подчертава есенцията, същественото в кадъра, особено важно за портретната фотография.

На любителите на блога нека Новата Година да бъде изпъстрена с цветни емоции и мисли, богати на нюанси, както сивите тонове в чернобялата фотография.

                                                       /Вьой ле Роз, Франция/

„Една сутрин на някой от нас свърши черния цвят и тогава си послужи със син. Така се роди импресионизма.“ – Огюст Реноар

Четката  на майстора е несравнимо по-добра от който да било кадър върху фотографска хартия.  Да не говорим за цифровата фотография, в която пикселите отнемат от финеса и дълбочината на изображението. Казвам това, но самия аз се подхлъзнах в леснотата и удобствата на цифровата фотография.

В живота виждаме цветно, докато черно-бялата фотография  подчертава странната, нереална, сюреалистична част на нещата. Тя излиза от формалното представяне на света, зад привидното показва есенцията на видяното.

Цветната фотография ласкае погледа, изисква добрия опит на колориста с чувство за мярка и хармония в цветовете.  Фотографите  Соул Лейдър, Ернст Хаас, Хари Груаерт са художници и много добри колористи. Цветната фотография е интересна, когато цветовете обясняват сниманото.

Картие Бресон също е рисувал като млад, снимал е само черно-бяло, а към края на живота си се връща отново към рисуването. В неговия случай едното е помагало за другото.

Цветовете предразполагат и отнемат от вниманието, докъто контрастът между черно и бяло със стотици сиви тонове между тях, концентрира погледа върху сюжета. Цветовете съблазняват, в черно-бялото изображение няма компромис.

Фотографията е превод, а не копие на реалността. Черно-бялата фотография прави разказа по-автентичен.

В черно-бялата фотография има всичко, освен цветовете, които са събрани в белия цвят. Все едно музикална тема, написана за оркестър, но свирена от един солист. Изискванията са по-големи и равностойни на ефекта. Форма и цвят се сливат, както в поезията, единствена изразяваща неизразимото. Черно-бялата фотография не показва реалността, самата тя е реалност – бяла страница в сиви тонове и черни букви с почерка на автора. Или както казва Маларме, “да се рисува не формата, а ефекта, който тя произвежда.” В този смисъл черно бялата фотография е ефектът на поезията, изразен фотографски.

Според Бернар Декам “фотографията има качествата да ни води извън видимия външен свят и това, което разправя не се превежда с думи.” Куделка с присъщата си простота би добавил „снимам, за да не говоря“.

Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено. – Едуард Мане

Доброто кадриране изисква избор на планове, игра между светлини и сенки, често с различна интензивност, контраст и мекота в изображението. Останалото следва.