Безлунна нощ. Тишина с внезапни ровиквания на екзотични птици, невидими, неизвестни, както звуци в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи леко воалира кристалните очертания на млечния път над главата, но осветява мястото, където животните идват да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертанията на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма, отначало няколко сенки, които се превръщат в огромни тела с техните малки в краката. Пристъпват тържествено, вет уши и топят хоботите си във водата.

Не съм ги очаквал и захласнат снимам с подръчното в ръце. Няма време да търся необходимия за случая обектив. Дървото наблизо се превръща в статив – 1/6-та от секундата, нищо, става. Движенията на телата продължават да са плавни, а очите на гигантите сякаш ме поглеждат с одобрение.

После вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта. Така е било в последните няколко десетки хиляди години.

Светът се променя бързо. 21-ият век плаши, въодушевлява и с новите растящи технологии, полезни и опасни, изисква повече от всички изминали досега времена.

Истински интересни места за снимане, свързани с пътешествия са на изчезване. Най-привлекателни остават недостъпните гранични зони, особено между Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия и Африка. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволи лукса да снима последните места на планетата, недокоснати от човешки крак. Те също се броят на пръсти.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които са все още номади. Намибия има площ три пъти колкото Франция, с 2 милиона и стотина хиляди жители  и е от най-рядко населените страни в света.

Племената Химба са братовчеди на Масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път целта ми е да снимам овчарите Химба.

Мулетарите ми са химба. От тях уча жестове на племето. С примитивни хора нещата стават директно – излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора живеят от векове с добитъка си, реакциите им са спонтанни, водени от усета. Подобно усещане съм имал само веднъж с диви коне в Аржентина, заедно със зората дошли да пият вода от извор. Техният водач неочаквано ме приближи, за да ме проучи и ме подуши да разбере какво представлявам. Не мога да забравя дълбокия, чувствителен поглед на този див жребец, в известен смисъл сравним, без това да е обидно с погледите на някои Химба, които на момента различават добро от лошо.

В селото сближаването се получи неочаквано лесно. Кобра се изплюла в лицето на една възрастна жена от племето, очите й възпалени, силно главоболие. Колиура (капки за очи) от аптечката ми с няколко парацетамола, се оказаха добри за случая, жената се почувства по-добре и племето ме прие различно.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, събрани около вечния свещен огън, племената химба живеят с прародителски традиции. Дървото Мопане, също свещено, служи за палене и подръжка на оъня, но също за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези или чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата ми възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата на Химба, които не се мият, а налагат върху кожата червена глина напоена с масла. Тя става мека като коприна, предполагам още по- приятна за милувка. Снимам се с взаимна симпатия с някои девойки. Чувствата ни се засилват, дори ми предлагат на шега (а може би на сериозно) да се свържа със селото – колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят да се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките предпочита да му купя крави. Пресмятам. На първо време, не мога да си позволя повече от две жени. Забелязвам как някои от тях не знаят броя на децата си.  В племето всеки живее според възможностите си, мястото и ролята, която заема. Законите, наложени от Природата са ясни.

Прохладните вечери близо до огъня ни свързват още повече. Обменяме песни. Пригласям тромаво, имитирам местния диалект. Българският фолклор ги впечатлява и постепенно заразява всички. Пляскаме с ръце и заедно пеем „льох льох лилильох, за целувка и любов, винаги готов“.  Рискувам да отпия от общото глинено гърне глътка от силно киселеещия айран. Мигам с очи, ммм, колко вкусно! Но отказвам втори път. Нощта напредва, закъснели за сън всички потъваме в многозвезната нощ.

Сутрин в пет е вече светло. Хора и добитък се раздвижат. Светлината е вълшебна за фотография. Жизнените деца Химба помагат без да спират да играят. Животът им е слят с ритъма на Природата, която дава стойност на времето. Все повече се привързвам към тези съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора, които не се очудват от нищо, не ме разглеждат като чужд или различен, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На вниманието отговарят с искрено внимание. Без да променят Природата, самите те са Природа с човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа зареден с чудесна енергия и тяло адаптирано към ритъма и изискванията на Природата. Освободен от екзистенциални въпроси и материални грижи, сега трябва да заживея отново в средата, която ми принадлежи. Дори да не е задълго, опитвам да задържа преживяното в тялото си и без да избягам от големия град, да свържа истинското от Природа с културата и цивилизацията, които живеем. Уловените фотографски мигове ми показват, че преживяното не е било сън. Въображението, смесва реалността в сънища, но има ли по-голям сън и по-голям подарък от живота? Виждаме го в очите на децата.

Какво ли няма писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и в другите, остават в паметта ни за цял живот. След това заемаме роли, свързани с изискванията на обществото, животът става по-изкуствен, несигурен, пълен със съмнения. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране и респект към различията във всеки, без безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци правим свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се готвят да атакуват върха, за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м., от където мога снимам пурпурния залез зад хоризонта с планината Тян Шан и великаните Мустаг Ата и Хан Тенгри. Изкачването на върха би ми отнело възможността да снимам фолклорния свят в долината.

Една ранна слънчева сутрин тръгвам да се разтъпча нагоре по дължината на шумящ близо до лагера ни поток. Набирам постепенно височина недалеч от ледника под върха.  Потокът се превръща в трудна за пресичане река. На отсрещния бряг между красиви охрени хребети се очертават няколко димящи юрти. Разбирам, че с помощта на щеките си няма да мога да пресека реката  и се отпускам, наместен удобно между два камъка. Заслушан в кънтящата симфония на реката, зарейвам поглед в небето, където кръжат няколко местни орли.

Заспал съм приятно унесен с мисли за орли, юрти, топъл качамак, кучета, коне, импрегнирани напоследък в съзнанието ми. Наблизо изтракват камъни, притварям очи без да знам дали сънят ми продължава. От другата страна на реката е застанал разкошен, катранено чер жребец, на него изправен като статуя ездач с пушка на рамото.

Махам за поздрав. Статуята кимва. Правя възбудено движения напред назад с ръка, показвам невъзможността си да пресека реката.  Човекът кимва с леко загатната усмивка и пред очите ми се разиграва сцена, която в изненадата си дори не снимам. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресича реката, ездачът слят с животното, сякаш рисуван от неизвестен живописец.  Казакът безмълвно ме приближава, коженият му ботуш се изтегля от стремето, знак да си пъхна крака и да седна зад него. В танца към отсрещния бряг сега сме двама. Скочам на земята, поглеждам нагоре и търся с бедния си руски думи за благодарност. Слънцето ме заслепява и реализирам, че очилата ми са останали от другата страна на реката. Правя знак към очите си и скалите отвъд реката. Следва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му е приятно да сподели изкуството, което носи в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слиза от коня, привежда се до земята и с два пръста лови очилата ми, после усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завършва с кратък жест, с който обръщам очилата към очите на ездача и две широки усмивки. Неговата с произнасяне на едно ясно “спасибо”.  (Киргизите, узбеците и казаците говорят руски по принуждение.) Следва колебание и въпросителен поглед към наострените високо горе зъбери. Клатя позитивно с глава. Кракът на ездача излиза отново от стремето – покана да споделя седлото му в нещо за мен неочаквано хубаво.

Ловецът казак не е словоохотлив, моят руски е слаб, но погледи и жестове са достатъчни, за да имаме чудесни моменти заедно. Спираме да обядваме пред входа на пещера на около 5000 метра, място където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му е стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстила стара, везана бохча, на която споделяме домашна пита със сол и сметана.  Съзерцаваме Планината удобно излегнати предполагам в очакване на дивеч.

Времето напредва, ловецът забравя лова и усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано ми предлага да го опитам. На колебанието ми, той ме съпровожда стонина метра, за да се увери, че се справям. После сочи към базовия лагер ниско в долината и махва с ръка да не се тревожа –  щял да дойде да си прибере коня.

По склона надолу от изневиделица ни заобикалят големи овчарски кучета, половин вълци, ако не са и такива. Вдигам високо крака над стремената, конят се разигра наляво, надясно, изцвили и невъзмутим продължи в тръст към лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появява със същата загадъчна усмивка на лицето.  Умората от  деня и слизането до лагера не му личат. Разбрал колко много обичам коне, беше доволен да ми достави удоволствие.

Приятелството му кратко и искрено остава завинаги в сърцето ми. Животът ни е изтъкан от срещи и моменти, особено когато са истински.

Имате три месеца и искате да вървите по дължина на Хималаите. Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните. Пресичате Асам и Бутан, продължавате в Непал по от връх Канченджонга и изминавате 2400 километра до връх Нанга Парбат в Пакистан. По пътя си ви правят чест десет осемхилядника.

Ако за Пакистанския Каракорум решите да минете през Тибет, от връх Намче Барва до мистичния Кайлаш следвате реката Брамапутра (Ярлунг Цампо). Влизате в Индия и пресичате Ладак, за да стигнете в Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни в езерото Дал, комфортно настанени в оставени на котва house boats. Планинската ви авантюра завършва в страховития Каракорум. Тук се чувствате като малко пясъчно зрънце сред многобройни повечето още непокорени седем хилядници, забили върхове в небето. К2,  с още три осемхилядника продължават да са голямо предизвикателство за орлите на алпинизма. Ако продължите на запад, навлизате в цветните очертания на красавците Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

Това ражда фантазията ми за реализация в някой от следващ живот, стига все още да не сме разрушили прекрасната ни планета.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия, грозен Исламабад, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата за автобуси в посока Пакистани Хайуей няма нищо интересно, освен някое добре сготвено истинско пиле в сос от къри. Максимално бързо се спасявам  в посока на масивите на Каракорум.

(На връщане, повлиян от силни преживявания, бях забравил от къде съм тръгнал и моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам, но бъркам – в този град няма нищо старо, дори един хамам, където човек да си натопли уморените кокали.)

След добрия прием Гес Хауз в градчето Гилгит и кратък трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите (в Пакистан), с близък приятел пресичаме реката Индус и отново по Пакистани Хайуей се връщаме към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към така наречения малък Памир в района Чипурсан до границата с Афганистан. Ислямът тук е примесен с будизъм. За мюсюлманите, ниско долу в градовете, ние сме “нечисти, недостойни за Рая“, но високо в планината всичко е различно, жените са по-свободни, гостът е свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна невоенна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница, разположена на близо 3000 метра в местността Бабакунди. От там керваните се упътват към превала Хиршад (5200 метра), за да слязат в долината на Вакхан коридор с излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан. Тези места са несигурни, а за мен по наследство от преживяното преди години в България, всяка граничната зона е фантастичната. Да не говорим за Природата наоколо, непосещавана от туристи.

Накратко, щом е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама решават да не ме оставят сам.

Изчакваме да отминат яковете с киргизкия керван. Свидетели не са нужни. Планината откъм Афганистан навява рисунки на Рьорих. Готов съм да остана тук и да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман,  тези фантастични пътешественици, без да познават Азия, без да мислят за лошо време и опасности, не се спирали пред нищо, за да открият тези невероятни, съвсем девствени места. За тях всяка крачка е било откритие. За мен също, но веднъж в долината на Вакхан Коридор, нямам избор, трябва да се скрием със съмнение за военни и чек пост. Преди няколко години английски фотожурналист е  бил заловен и затворен. Приютени под голяма скала, пламъчетата на огъня възбуждат още по-силно развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, в далечното минало част от Индия, страна за която се е проливала и не спира да се пролива кръв. Завиждам на фотографите Стив Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо, пребродили тази фантастична страна още преди инвазията на руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван се качвам на граничен връх, за да снимам  тези планини, които ме притеглят като магнити, свят който явно нося в себе си.

Дали ще доживеем до живот без граници и напрежения, в една поделена и спасена от варварщини Земя?