Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

Опитам да ловя каквото е останало от местната култура.   По старите глинени покриви стърчат грозно и застрашително сателитни антени, но в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж синьото, безоблачното небе и контура от бели върхове, наоколо с долини, оцветени от закъснялата есен, всичко става още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нимам го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо ви става байгън. Но има и топла питка с купичка зехтин с медец на дъното.

После идва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню ме нападат във всяка къща. Движението и страстта да снимам всичко възможно наоколо ме спасяват от пълнеене..

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво, както всички си облизвам пръстите. В края на вечерята ми поливат в специално легенче. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит досега с кърпа на етажерката в дъното на стаята. Погледите на всички са обърнати към блудкаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение в контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини беребери ще дойдат да продават добитък.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините в Пакистан и Йемен. Високо в горе сред природата хората сякаш все още мислят различно. Но докога?

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Разбираме се  с  жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив съм да живея нещо автентично. Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал и Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбиран, чужденецът е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа, помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, усмихват се и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жените тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено не ми е ясно защо Всевишният е направил жените да работят винаги, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отвръщам.

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач – „така е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва остро да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда да бъда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек въпреки всичко да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, за съжаление вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

2 коментара към “Бербери /втора част/”

  1. Георги says:

    Невероятно! Поздравления за страхотния материал.

  2. ivan says:

    Радвам се, че ви харесва. Япония е забележителна, парадоксална и както те са взели от всякъде, ние също има какво да научим от тях!

Оставете коментар

*