Монголия, когато е облечена в зимна премяна, бяла и студена, става още по-величествена и красива.

Монголците се придвижват на коне, камили, елени, на руски и китайски мотори или оазки. Вместо каски носят топли шапки от красиви, скъпи кожи на редки животни.  На фотографията двамата приятели пред очите ми изпиха набързо всеки по бутилка водка от местния „бакалия“, махнаха с ръка за сбогом, подпалиха мотора до магазина, направиха няколко метра, подхлъзнаха се по леда на езерото и най-естествено полегнаха да поспят на -20° С. Изминаха няколко часа и обезпокоен, се върнах на същото място, за да проверя дали спирта ги държи живи, но те бяха отпътували.

В Монголия 3 милиона жители си поделят площ три пъти колкото Франция в страна неовладяема, дори от руските братушки, които се опитвали, както твърдят монголците „да хванат бика за рогата, но не успели с тялото“. Местните, които срещам, са запазили дух. Именно това ме интересува и искам да фотографирам.

При поздрав, ръцете на по-възрастния се поставят отгоре, разменят се красиви табакери с ароматен тютюн и от уважение всеки смърка от табатиерата на другия, а тя според ценността си, говори за притежателя.

Монголците са приели кирилицата, но повечето са забравили говоримия руски. Разговаряме с очи и знаци в свят, където истините нямат необходимост да се доказват.

Шаманството при тцетаните, гледачи на елени, не далеч от границата с Русия, за съжаление до голяма степен се е превърнало в бизнес с туристи, готови да платят за интересното шоу. Ролята на истинските шамани е да оправят  текущите проблеми в отдалечените от градовете племена. Казват, че духовете са против изкуствените жестове и лишават шамана от силата му, но за изкуствения шаман това не е проблем.

В миналото, въпреки диктатурата на руснаците, тази необятна Природа опазва страната. Днес тибетската форма на будизъм и усещането за отвъден свят са се върнали във всекидневие на монголците, както е било преди руската инвазия.

Страната е толкова обширна, че корупцията в големите градове, модите и растящия туризъм, не пречат на монголците да запазят вековните традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена отвътре със сребро, се предава от ръка на ръка и всеки от гостите разказва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям и се разпявам: „сладуно моме…“ излиза спонтанно от устата ми и продължавам с „Кавал свири на поляна“… Ритъмът и мелодиите се добавят към настроението в юртата. Ставаме по-близки.

По време на монголската Нова Година, хората си гостуват на коне.

Народ без традиции пресъхва, но в монголската степ, всяко нещо тежи на мястото си и най-естествено въздейства. Респектът между хората, отношението към животните, чистотата в юртите са забележителни.

В този съвсем естествен свят жестът и излъчването на хората замества думите. Животът е труден, но опростен. Хората не се оплакват.

Изминах няколко хиляди километра в отрицателни температура, а живот имаше навсякъде.

По замръзнали реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след езерото Байкал в недалечния Сибир, по леда се движат оазки и мотористи, не слагат вериги вериги, мотористите не носят каски.

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? По-скоро не. Искам да запазя в себе си Монголия, преживяна в бели одежди.

Улан Батор, известен със силно замърсения от дървени въглища въздух, е голям, модерен, грозен, интересен в модерно-архаичния си градски вид. Въпреки големите задръствания, хората, както в България, държат да се показват със скъпи коли – мярка за богатство.

В местения базар, един от най-грозните в Азия, се сдобих с шапка от лисица, друга от вълк, трета от заяк, малка колекция, спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват, но без топла шапка и добри обувки се измръзва.

Любителите на небесни тела има за какво да посетят Монголия с кристално чист въздух навсякъде. Това е зимната луна пред прозореца на хотела ми, казват в най-замърсения град в света.